Вариант 13

Гватемалеца с усилие седна. Вдигна поглед към наблюдателната камера в килията и евтиното заглушаващо устройство, лепнато на стената до нея. Не си беше направил труда да скрие заглушителя, който си висеше там всеки път, когато Карл беше идвал в килията му. Не искаше да мисли какво струва на Гватемалеца перманентното недоглеждане от страна на затворническата охрана.

— Тръгваш си? — Крива пиянска усмивка. — Не съм чул да си прокопал шибан тунел през стената.

Карл премести едно дървено столче с африканска резба до леглото и седна.

— Не така. Официално е. През парадния вход. Слушай, трябва да се обадя по телефона.

— По телефона? — Дори и през мъглата на ендорфина Гватемалеца здравата се шокира. — Имаш ли си престава к’во ш’ти струва т’ва?

— Мога да се досетя. И нямам толкова. Виж, има още седем двайсетмилиграмови капсули в найлоново пакетче, напъхани в тръбата на кенефа в моята килия. Твои са. Приеми ги като…

— Не стигат, негро.

— Знам. Приеми ги като предплата.

— Да бе. — Погледът на Гватемалеца започваше да се прояснява. Той пъхна пурата в ъгъла на устата си и се ухили. — И как шъ стане тая работа, че нещо не се сещам. Как ще си уредиш сметката, като не си тука? Предплата срещу какво? И като стана дума… — Челото му се набразди от дълбоки бръчки. — Щом ще се махаш, за к’во са ти мойте телефонни услуги?

Карл махна нетърпеливо с ръка.

— Защото нямам доверие на хората, които ми уреждат освобождаването. Виж, изляза ли, ще разполагам с достатъчно възможности за…

— Да бе! Нали уж им нямаш доверие на онея.

— Отвън ще съм в състояние да ти помогна — повтори Карл. — Тези хора са от КОЛИН. Това говори ли ти нещо?

Гватемалеца го изгледа продължително. После поклати глава и стана. Карл премести крака, за да му направи място.

— Май нещо ме пързаляш, негро. Сигурен ли се, че онея седем капсули още са в тръбата на кенефа, а не вилнеят из вените ти? КОЛИН щял да те измъкне? За к’во бе?

— За да им убия един човек — спокойно каза Карл. Зад него долетя шумно сумтене. И звук от изливаща се течност — Гватемалеца си наливаше сок от охладителния термос, който държеше на един рафт.

— Да бе. Шото в цялата Конфедеративна република няма ни една чернилка, дето да им свърши мръсната работа, та са дошли чак в щатския да измъкнат надут евробоклук като тебе. Пързаляш ме, негро.

— Ще спреш ли да ме наричаш така, по дяволите?

— Опа. — Гватемалеца преполови чашата на една глътка. Остави я и се оригна доволно. — Забрайх бе. Щото ти си единственият черен тука, дето май не забелязва к’ва му е на цвят кожата.

Карл впери поглед в стената пред себе си.

— Там, откъдето идвам, има много други начини да си черен.

— Е, значи си чернилка с луд късмет тогава. — Гватемалеца се обърна да го погледне. Лицето му беше почти любезно, смекчено от ендорфините, а може би и от нещо друго. — Само че сега, брато, не си там, откъдето си, т’ва ш’ти кажа. Сега, брато, си в щатския затвор на Южна Флорида. Сега си в Конфедеративната република, негро. А тука има само един начин да си черен и рано или късно той ще стане и твоят начин. В Републиката няма стоково разнообразие, за нас тука има само една кутия и рано или късно ще те натикат и тебе в кутията при другите чернилки.

Карл задържа още миг погледа си върху стената. Докато не стигна до решението.

— Точно в това грешиш.

— Греша? — Гватемалеца се изсмя. — Огледай се бе, брато. От къде на къде ще греша?

— Грешиш. Защото аз много отдавна съм поставен в друга кутия. Кутия, която ти никога няма да видиш отвътре, и точно затова излизам, точно затова съм им необходим. Защото не могат да намерят друг като мен.

Гватемалеца се подпря на стената и го изгледа любопитно.

— Верно? Знаеш разни фатки, т’ва ти го признавам. А от Луй знам, че имаш некви шибани подобрения. Само че т’ва не те праи убиец бе. Преди два часа излезе оттука с най-добрата самоделка, дето я е праил синът ми, ама чувам, че Дудек още си е жив и здрав.

— Прекъснаха ни.

— Да бе. Заради добрите хорица от КОЛИН. — Но в гласа му вече нямаше толкова подигравка като преди. Смукна замислено пурата. — Жалко за оная курешка, Дудек де. Някой и друг ден в лазарета щеше да му е от полза. Ще ми кажеш ли к’во значи т’ва — „не могат да намерят друг като мен“?

Карл го погледна в очите.

— Аз съм тринайска.

Беше като да обелиш коричка от рана. Четири месеца беше пазил тайната, която иначе би го убила. Сега наблюдаваше лицето на Гватемалеца и видя окончателното потвърждение на параноята си, видя припламването на страх, смътен, но неоспорим, прикрит с отсечено кимване.

— Тъй, тъй.

— Да. — Изпълни го неясно разочарование, явно бе таил надеждата, че този човек може да се окаже неподатлив за стандартните предразсъдъци. Нещо в търпеливия реализъм на Гватемалеца го беше подвело. Сега обаче изведнъж съзря собствения си карикатурен образ през очите на другия. Дори се хвана как несъзнателно се нагажда към карикатурата, навлича старата кожа, изтъкана от безразличие, сила и заплаха. — Е. За телефонния разговор. Какво ще ми струва?