Вариант 13

От наблюдателната кула към сушата положението не изглеждаше толкова страшно. Няколкостотин пъстро облечени жени и мъже се мотаеха пред входа на комплекса, а вляво от тях някакъв белокос тип с костюм говореше екзалтирано от висотата на преносим пластмасов подиум. Два скалъпени набързо холоплаката висяха килнати във въздуха над множеството. Сълзи и няколко старомодни автомобила с вътрешно горене бяха паркирани покрай шосето; хора на малки групи стояха до тях. Утринната светлина се отразяваше в стъкло и метални повърхности. Два хеликоптера танцуваха в небето — медийни платформи, ако се съдеше по цветовете им.

Не изглеждаше чак толкова страшно, да, но от портите ги деляха почти двеста метра, врявата беше приглушена от разстоянието, а подробностите трудно се различаваха. Севги се беше сблъсквала с масови безредици, докато работеше като патрулен полицай, и се беше научила да не прави прибързани преценки на ситуации, включващи множество хора, струпани на едно място. Знаеше колко бързо може да се промени положението.

— … може да има човешка форма, но не позволявайте тази форма да ви заблуди. — Думите се излъчваха от звуковата система на подиума, все още сравнително спокойни. Проповедникът очевидно беше поел бавен курс към истеричната кулминация. — Човекът е създаден по образ и с любовта Божия. Това… същество… е създадено от арогантни грешници, осквернили семето, дадено ни от Бог в неговата мъдрост. Библията ни казва…

Севги спря да го слуша. Загледа се с присвити очи в един от хеликоптерите горе.

— Нещо от щатската полиция? — попита постовия на кулата.

Той поклати глава.

— Ако тия долу щурмуват портата, ще се появят, но не и преди това. А дори и тогава ще се намесят само защото са наясно, че имаме право да използваме смъртоносни оръжия при нерегламентирано навлизане в охранявания периметър.

Лицето му беше спокойно, но горчивата нотка в гласа му беше красноречива. На гърдите му имаше малка табелка с името му — Ким, но Севги реши, че корейските американци са достатъчно близки по темперамент до китайците и също толкова склонни да се отнасят към света с чувство на горчивина. Преди отцепването подлудените от Занг-треската тълпи не бяха подбирали много-много кого линчуват.

— Не мисля, че ще се стигне дотам. — Опита се да демонстрира небрежна самоувереност. — Ще ви се махнем от главите, преди да е станало време за обяд, и те ще се разкарат.

— Дано.

Остави го да наблюдава тълпата и заслиза по външното стълбище. Комплексът тънеше в зловеща тишина, в ярък контраст с врявата отвън. Бяха замразили дейността на нанокулата до приключване на кризата и складовите хангари бяха затворени. Товарни подемници, широки по десетина метра, клечаха неподвижни по платформите и вътрешните писти като огромни скалпирани танкове, зарязани след края на колосален конфликт в градска среда. Подемните им платформи бяха празни.

В другия край на комплекса нанокулата пробиваше облачната покривка като противопожарна стълба с божествени размери. В сравнение с нея всичко друго изглеждаше миниатюрно, като пръснати на двора детски играчки. Перес беше една от първите нанокули, построена, когато Марс все още бил почти девствена пустиня, а Бредбъри — набор от херметизирани конструкции. Сега изглеждаше изхабена и мръсна, в избеляло черно и петносано сиво, с набиващи се на очи подпорни структури. В сравнение с жизнерадостния ярко оцветен минимализъм на Сейгън или Каку Перес си беше антика. Дори за Севги, която не обичаше кулите без значение на цвета им, тази си беше тъжна гледка.

— Била ли си горе?

Севги се обърна. Марсалис се бе приближил на два метра зад гърба й, без да го усети. Стоеше и я гледаше спокойно, по начин, който толкова силно й напомни за Етан, че по гръбнака й плъзнаха студени тръпки.

— На тази не съм. — Тя кимна неопределено на север.

— Минах обучение в Ню Йорк. Основно на Каку. Качвала съм се на Сейгън и Хокинг, също и на Левин, преди да я построят докрай.

— Не си много ентусиазирана май.

— Така е.

Това го накара да се усмихне.

— Но плащат добре. Нали?

— Плащат добре — съгласи се тя.

Той погледна към портата. Усмивката му се стопи.

— Цялата тази врява заради мен ли е?

— Да. — Почувства се смътно притеснена, сякаш републиканците от другата страна на оградата бяха нейни познати, чието лошо възпитание трябва някак да оправдае. — Сърди се на приятелчето си Парис. Явно не е издържал на изкушението, след като те измъкнахме под носа му. Издрънкал е всичко на тукашните медии.

— Значи сме имали късмет, че снощи ни доведе тук. Тя сви рамене.

— Известно време се занимавах със защита на свидетели. А там се научаваш никога да не поемаш излишни рискове.

— Разбирам. — Той сякаш се замисли над думите й. — Е, ще ми дадете ли някакво оръжие, или не?

— Това не влиза в сделката. Не прочете ли дребния шрифт?

— Не.

Това я свари неподготвена.

— Сериозно?

— Да си попадала някога в джизъслендски затвор? — Усмивката му беше мека, но очите му студенееха от спомена. — Не губиш излишно време с подробности, ако някой е дошъл да те измъкне от такова място.