Вечен лед

Сега Олдън фокусира раздвоеното си внимание. Този път върху Дороти. Облечена в отоплявани дрехи. Върви. Приближава се към сградата, от която бе видяла Пол да излиза с возилото си. Викала го бе и го бе ругала, но вятърът беше отнесъл думите й. И тя също се бе преструвала, че спи. Но се канеше да го последва, след като мине известно време. Олдън вижда как тя се препъва и иска да отиде да й помогне, но няма превозно средство подръка. Насочва към нея едно, за да се избягнат бъдещи произшествия.

— Да го вземат дяволите! — мърмори тя и върви по улицата. Снежни панделки се надигат и се въртят пред нея.

— Къде отиваш, Дороти? — пита Олдън през един близък говорител.

Тя спира и се обръща.

— Кой…?

— Андрю Олдън — отговаря той. — Гледам как напредваш.

— Защо? — пита тя.

— Интересува ме твоята безопасност.

— Бурята, за която спомена преди ли?

— Отчасти.

— Вече съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си. Какво имаш предвид с това „отчасти“?

— Движиш се с опасна компания.

— Пол? Как така?

— Веднъж той заведе жена на същото опасно място, към което се е отправил сега. Тя не се върна.

— Той ми го каза. Било е нещастен случай.

— И никакви свидетели.

— За какво намекваш?

— Подозрително е. Това е всичко.

Тя пак продължава към административната сграда. Олдън се прехвърля на друг говорител в самия вход на сградата.

— Не го обвинявам в нищо. Щом си решила да му имаш доверие, чудесно. Но не се доверявай на времето. За теб ще е по-добре да се върнеш в хотела.

— Благодаря, макар да няма защо. — И тя влиза в сградата.

Той я следва, докато тя разглежда там, усеща, че пулсът й се ускорява, когато спира пред студените бункери.

— Това спящите ли са?

— Да. Пол някога заемаше същото положение, както и нещастната жена.

— Знам. Виж какво, ще го следвам, независимо дали го одобряваш или не. Защо тогава просто не ми кажеш къде държите онези шейни?

— Много добре. Ще направя дори нещо повече. Ще те водя.

— Какво имаш предвид?

— Моля за една услуга, която всъщност ще ти бъде от полза.

— Казвай.

— В шкафа за екипировка зад теб ще намериш дистанционна сензорна гривна. При това за двустранна връзка. Носи я. Тогава ще мога да бъда с теб. За да ти помагам. Може би и да те защитавам.

— Можеш да ми помогнеш да го следвам?

— Да.

— Добре. Ще приема.

Тя отива до шкафа и го отваря.

— Тук има нещо, което прилича на гривна с разни финтифлюшки.

— Да. Натисни червеното копче.

Тя го натиска. Гласът му сега зазвучава отчетливо от уреда:

— Сложи си я и ще ти покажа пътя.

— Добре.

СНЕГОВЕТЕ. Бели пластове и хълмове, туфи вечнозелени храсти, стърчащи камари камъни, снежни вихрушки, усукани като хълмчета под камшиците на вятъра… Светлина и сянка. Пропукващо се небе. Следи по защитените от вятъра места, а зад тях — гладка равнина.

Дороти продължава опакована и маскирана.

— Изгубих го — мърмори си тя, изгърбена зад огънатото ветроупорно стъкло на жълтата си шейна с аеродинамична форма.

— Право напред покрай онези две скали. Спри на завет до гребена. Ще ти кажа кога да завиеш. Имам сателит над главата си. Ако облаците останат разделени — странно разделени…

— Какво искаш да кажеш?

— Той сякаш се радва на светлината от една-единствена пролука в облачната покривка над целия район.

— Съвпадение.

— Не вярвам.

— Какво друго би могло да бъде?

— Изглежда така, сякаш нещо е отворило врата пред него.

— Компютър мистик, а?

— Не съм компютър.

— Съжалявам, господин Олдън. Знам, че някога си бил човек…

— Все още съм човек.

— Извинявай.

— Има много неща, които бих искал да зная. Вие пристигнахте тук в необичаен сезон. Пол взе със себе си проучвателно оборудване…

— Да. Не е незаконно. Всъщност това е една от атракциите на ваканциите тук, нали?

— Да. Наоколо има много интересни минерали, някои от които — скъпоценни камъни.

— Е, Пол иска още и няма нужда от тълпи наоколо си, докато търси.

— Още?

— Да, преди години тук е направил удар. Кристали на индела.

— Ясно. Доста интересно.

— На тебе пък какво може да ти е интересно?

— Част от работата ми е да предпазвам посетителите. В твоя случай се чувствам особено необходим.

— Защо?

— В предишния ми живот ме привличаха жени като теб. Както физически, така и с всичко останало, доколкото мога да преценя.

Два такта пауза и после той продължава:

— Изчерви се.

— Винаги се изчервявам от комплименти — казва тя. — И имаш адска мониторна система. И как е?

— О, мога да измеря температурата на тялото ти, пулса ти…

— Не, имах предвид как е човек да е като… като теб?

Три такта пауза.

— По някакъв начин богоподобен. В друго отношение — много човешки, почти прекалено. Чувствам силно всичко, което съм бил по-рано. Може би е компенсация или вкопчване в миналото. Освен всичко друго ти ме караш да изпитвам носталгия. Не се дразни. Много ми харесва.

— Бих искала да съм те срещнала тогава.

— Взаимно е.

— Какъв си бил?

— Представи си ме какъвто искаш. Така ще изляза по-хубав.

Тя се смее. Оправя си филтрите. Мисли за Пол.

— А той, Пол, какъв е бил преди?… — пита тя.

— Може би много прилича на това, което е сега, само по-малко шлифован.

— С други думи, не искаш да кажеш?