Вечна любов

Усети ръцете му да обгръщат кръста й и притисна гръб в тялото му. Хвърли поглед към часовника и осъзна, че са си тръгнали от къщата на Бела само преди час и половина, а целият й живот се бе променил.

— Да, това е домът ти. Нашият дом.

Трите кашона, подредени до стената, бяха пълни с нейните дрехи, любимите й книги, някои дискове и няколко снимки. Отне й съвсем малко време да опакова нещата си, после да ги натовари в кадилака на Ви и да се прибере в имението заедно с Вишъс, Бъч и Фриц, които дойдоха да помогнат. По-късно щеше да се върне с Рейдж да довърши. А на сутринта щеше да се обади в адвокатската кантора и да им каже, че напуска. Трябваше да се обади и на някой агент на недвижими имоти и да продаде хамбара.

Господи, наистина го бе направила. Беше се преместила при Рейдж и беше изоставила напълно стария си живот.

— Трябва да разопаковам нещата си.

Рейдж взе ръцете й и я придърпа към леглото.

— Искам да си починеш. Изглеждаш толкова уморена, едва стоиш на крака.

Докато тя се настаняваше на леглото, той свали мантото си и махна ножницата и кобура. Отпусна се до нея, а тялото му образува вдлъбнатина в матрака, в която тя потъна и бе принудена да се притисне в тялото му. Всички лампи изгаснаха изведнъж и стаята потъна в мрак.

— Сигурен ли си, че си готов за всичко това? — попита тя.

Очите й постепенно привикваха към обгръщащата я мека светлина, която струеше от прозореца.

— Включително за… нещата, които ще се случат с мен?

— Не ме карай отново да използвам неприлични думи.

Тя се засмя.

— Няма. Просто…

— Обичам те, Мери. Повече от готов съм за това, което ще се случи с теб.

Тя сложи ръка върху лицето му и двамата притихнаха, дъхът им се сливаше.

Тя се унасяше, когато той каза:

— Мери, по повод моето хранене. Когато бяхме у вас, се обадих на Избраниците. Сега, когато отново си с мен, ще имам нужда от тях.

Тя изтръпна. По дяволите, ако останеше с него, а той не можеше да живее от нейната кръв, щеше да се наложи някак да се справят с проблема.

— Кога ще се нахраниш?

— Предполагам, че тази вечер ще ме посети жена-вампир, но както ти казах и преди, бих искал да си с мен. Ако ти е удобно.

„Как ли ще стане?“, чудеше се тя. Дали щеше да прегърне жената и да пие от шията й? Господи, дори да не правеше секс с нея, Мери не беше сигурна дали ще може да гледа.

Той целуна ръката й.

— Довери ми се. Така ще е по-добре.

— Ако аз… Ако не мога да се справя…

— Няма да те принуждавам да гледаш. Само че… в това има неизбежна интимност и мисля, че и двамата ще се чувстваме по-добре, ако си с мен. Така ще знаеш какво точно се случва. В това няма нищо скрито или непочтено.

Тя кимна.

— Добре.

Той пое дълбоко дъх.

— Това е житейски факт, който не мога да променя.

Мери спусна ръка по гърдите му.

— Знаеш ли, въпреки че е малко страшно, бих искала да съм аз.

— О, Мери, и аз го искам.

Джон погледна часовника си. Тормент щеше да го вземе след пет минути. Вече бе време да слезе. Хвана куфара си с две ръце и тръгна към вратата. Молеше се да не види бледия човек по пътя си или докато чака, но искаше да се срещне с Тормент отвън. Изглеждаше някак по-равнопоставено.

Излезе на тротоара и вдигна поглед към двата прозореца, откъдето се бе взирал навън толкова часове наред. Оставяше гимнастическия дюшек и щангата, както и депозита и наема за миналия месец, защото напускаше. Щеше да му се наложи да влезе набързо вътре за колелото си след пристигането на Тормент, но това щеше да е за последно. Нищо не го задържаше на това място.

Загледа се към улицата, като се чудеше откъде ще дойде мъжът. Питаше се каква ли кола кара, къде живее. И каква ли е жена му.

Треперейки от студ, Джон отново погледна часовника си. Точно девет.

Отдясно светна фар. Беше почти сигурен, че Тормент няма да го вземе с мотор. Но беше хубаво да си представя как изчезва в нощта с рева на мощна машина.

Когато „Харли“-то мина с ръмжене край него, вдигна поглед към офисите на горещата линия отсреща. Мери не бе идвала на работа както в петък, така и в събота вечерта и той искрено се надяваше, че просто си е взела почивка. Веднага след като се настани, щеше да дойде да я види пак и да се увери, че е добре.

Само че… нямаше никаква представа къде отива. Предполагаше, че ще е някъде наблизо, но кой знае? Може би щеше да отиде далеч, да се махне от Колдуел. Господи, как искаше да започне всичко отначало. Винаги можеше да намери начин да дойде при Мери, дори ако трябваше да вземе автобус.

Минаха още две коли и един камион.

Беше толкова лесно да се изтръгне от жалкото си съществувание. Никой от заведението на Мо не го беше грижа, че напуска, защото помощници в кухнята се намираха под път и над път. И от само себе си се разбираше, че няма да липсва на никого от съседите си. Освен това бележникът му с адреси бе абсолютно празен — нямаше приятели, нито семейство, на което да се обади.

Всъщност дори нямаше бележник с адреси. Нещастник.