Вечна любов

Джон огледа себе си, чудейки се колко ли жалък изглежда. Гуменките му бяха толкова захабени, че белите части бяха посивели. Беше облечен чисто, но дънките му бяха на две години, а ризата, най-хубавата, която имаше, изглеждаше като купена от благотворителна разпродажба. Нямаше дори връхна дреха, защото миналата седмица бяха откраднали якето му от заведението на Мо и щеше да му се наложи да спестява, за да си купи друго.

Би искал да изглежда по-добре.

Зад ъгъла, малко по-далеч от „Трейд стрийт“, се показаха светлините на автомобил, после се насочиха нагоре, сякаш шофьорът внезапно бе настъпил газта. Което не беше добре. Ако някой караше с превишена скорост в този квартал, обикновено бягаше от ченгетата или от нещо още по-лошо.

Джон отстъпи зад една нащърбена пощенска кутия и се опита да стане невидим, но черният „Рейндж Роувър“ спря рязко пред него. Тъмни стъкла. Здрави хромирани джанти. Вътре трещеше „Джи юнит“, рапът звучеше толкова силно, че сигурно се чуваше из целия квартал.

Джон грабна куфара си и се запъти към сградата. Дори да налетеше на бледия човек, вътре щеше да е на по-сигурно място, отколкото близо до този наркодилър, който се перчеше с „Роувър“-а. Вече буташе входната врата, когато музиката спря.

— Готов ли си, синко?

Като чу гласа на Тормент, Джон се обърна. Мъжът заобикаляше колата отпред и в мрака изглеждаше целия изтъкан от заплаха — широкоплещеста фигура, от която разумните хора бягат.

— Синко? Ще тръгваме ли?

Тормент пристъпи в слабата светлина на уличната лампа и погледът на Джон беше привлечен от лицето му. Господи, беше забравил колко страшен изглежда с военната подстрижка и тази квадратна челюст.

Може би не трябва да тръгвам с него, помисли си Джон. Изборът му беше продиктуван от страх и щеше да го доведе до още по-големи проблеми. Дори не знаеше къде отива. Хлапетата като него можеха да намерят края си в реката, ако влизаха доброволно в подобни коли. С мъж като този.

Сякаш усетил нерешителността на Джон, Тормент се облегна на „Роувър“-а и кръстоса глезените си.

— Не искам да се чувстваш принуден, синко. Но ще ти кажа само, че моята шелан е приготвила хубава вечеря, а пък аз съм гладен. Можеш да дойдеш да хапнеш с нас, да разгледаш къщата ни. Да видиш как е. Можем дори да оставим нещата ти тук. Съгласен ли си?

Гласът му бе тих, спокоен. Нямаше никаква заплаха. Но щеше ли човекът да се държи като „лошо момче“, ако искаше да убеди Джон да се качи в колата?

Зазвъня мобилен телефон. Тормент бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке и вдигна капака на апарата.

— Да. Не, тук е, при мен. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Обмисляме го. Да, ще му кажа. Аха. Добре. Ще го направя. Да, и това ще му предам. Знам, Уелси. Обещавам. Не… Да, наистина… Съжалявам, лийлан.

Жена му, помисли си Джон. Мъмреше този здравеняк. И той го приемаше.

— Добре. Обичам те. Дочуване.

Тормент затвори телефона и го прибра в джоба си. Когато отново погледна Джон, стана ясно, че много уважава съпругата си. Не завъртя очи, нито направи някоя глупава забележка за това колко досадни са жените.

— Уелси каза, че наистина няма търпение да се запознае с теб. Надява се да останеш при нас.

Ами… добре тогава.

Вслушвайки се в инстинкта си, който му казваше, че Тормент е олицетворение на сигурността, независимо как изглежда, Джон помъкна багажа си към колата.

— Това ли е всичко?

Джон се изчерви и кимна.

— Няма от какво да се срамуваш, синко — каза тихо Тормент. — Не и когато си с мен.

Мъжът се пресегна, взе куфара сякаш изобщо не тежеше, и го хвърли небрежно на задната седалка.

Тормент вече стоеше до вратата на шофьора, когато Джон се сети, че е забравил колелото си. Потропа с ръка по капака на колата, за да привлече вниманието му, после посочи сградата и вдигна показалеца си.

— Трябва ти минута?

Джон кимна и се втурна нагоре по стълбите към апартамента си. Взе колелото и тъкмо оставяше ключовете на рафта, когато спря и се огледа. Наистина си тръгваше от малкия апартамент и това го накара да види колко е мизерен. Но все пак бе негов, макар и съвсем за кратко, най-доброто, което можеше да си позволи със средствата, с които разполагаше. Подчинявайки се на внезапен порив, извади химикал от задния си джоб, отвори едно от очуканите шкафчета и написа името си и датата на стената отвътре.

После изнесе колелото си в коридора, затвори вратата и бързо слезе по стълбите.

36.

— Мери? Мери, събуди се. Тя е тук.

Мери почувства, че я бутат по рамото, отвори очи и видя, че Рейдж гледа надолу към нея. Беше се преоблякъл в бяла риза с дълги ръкави и широки бели панталони. Тя седна в леглото, като се мъчеше да се успокои.

— Може ли да почакаш малко?

— Разбира се.

Отиде в банята и наплиска лицето си. Взря се в отражението си, а студената вода се стичаше по брадичката й. Любимият й щеше да пие кръв. Пред нея.

И това не бе най-странното. Чувстваше се непригодна, защото не тя щеше да го храни.