Великата китайска зоологическа градина

Другите интелигентни животни като шимпанзетата, вълците и хиените можеха да залагат прости капани. Крокодилите залагаха своите капани няколко дни предварително. Ако някой шестметров соленоводен крокодил те види да идваш на брега в 7:30 сутринта в продължение на четири поредни дни, за да провериш кошовете за раци, на петия ще те чака на самия край на водата, точно под повърхността, и ще се нахвърли върху теб, когато дойдеш. Крокодилите бяха неимоверно търпеливи и имаха изумителна памет. Способността им да забелязват рутинни действия бе смайваща – понякога устройваха засади въз основа на седмичния, дори месечен график на жертвите си.

Значителният професионален успех на Си Джей нямаше съответствие в личния ѝ живот. Докато Хамиш смени цял куп момичета през годините, Си Джей нямаше много сериозни приятели; всъщност имаше само един, Трой. Връзката им свърши зле, веднага след инцидента, който съсипа лицето ѝ. Единствено верният Хамиш беше останал неотлъчно до нея.

– Как сте там отзад? – попита На, която седеше до шофьора.

– Идеално – отвърна Си Джей и погледна откраднатите шишенца шампоан и балсам в джоба на брат си.

– Не забравяйте, всичко е на ваше разположение – каза На, докато лимузината отбиваше от пътя и минаваше през портала на военновъздушната база, без да ги спрат: явно На се беше обадила предварително. – Ако ви трябва нещо, само кажете.

Колата излезе на пистата, където ги чакаше самолетът от вчера, със спусната стълба. Този път обаче нещо беше различно.

Всички прозорци на самолета бяха затъмнени.

2.

Си Джей стъпи предпазливо на стълбата и попита шепнешком Хамиш:

– Защо прозорците са затъмнени?

– Нямам представа – отвърна брат ѝ също така тихо.

Щом влезе в разкошния салон, Си Джей спря изненадана.

Вътре вече имаше двама мъже, вероятно американци. Единият даваше интервю на китайски телевизионен екип.

Си Джей не помръдна – не искаше да ги прекъсва.

Открай време беше добър наблюдател и не пропускаше нищо. Предполагаше, че се дължи на изучаването на хищници в естествената им среда – не можеш да наблюдаваш крокодил или алигатор, без първо да провериш района за други хищници. Независимо дали пазаруваше в супермаркет, участваше в среща или се намираше в частен самолет, очите ѝ винаги претърсваха района за важни детайли – и с фотографската си памет тя запомняше всичко.

А тук видя много детайли.

Върху стикера на камерата пишеше CCTV – китайската държавна телевизия. Якето на оператора беше евтино менте на „Пакост”, каквито можеха да се намерят навсякъде в Китай. Репортерката приличаше на стюардеса с тъмносиния си костюм с логото на CCTV на джоба на гърдите ѝ.

Интервюираният американец, който явно бе свикнал да е в центъра на вниманието, бе шкембест тип на около петдесет, с грижливо подстригана прошарена брада, явно целяща да прикрие увисналата му гуша – гуша на човек, който определено си пада по дългите и обилни гощавки.

– Това е Сиймор Улф – с благоговение прошепна На. – От „Ню Йорк Таймс”.

Представянето не беше необходимо. Си Джей знаеше кой е той. Всички знаеха кой е Сиймор Улф.

Той бе не просто журналист, а журналистът на „Таймс”, най-известният и влиятелен коментатор на вестника. След няколкото му успешни книги върху глобални въпроси на 21 век на него се гледаше като на човека, който информира Америка за света.

Освен това явно изобщо не го притесняваше, че ще пътува в самолет със затъмнени прозорци.

Си Джей се заслуша в това, което говореше.

– ... Бях на Олимпийските игри в Пекин през две и осма. Невероятен спектакъл! Нещата тук се развиват толкова бързо. Ако правителството поиска да построи нова високоскоростна железница, тя се построява. Ако поиска нов град, новият град се появява. Всичко е толкова динамично... Китай е бъдещето и останалият свят е по-добре да свиква с това. Един от всеки петима жители на планетата е китаец...

Репортерката се усмихна широко, почти угоднически.

– Развълнувани ли сте от онова, което ще видите днес?

Улф се облегна назад и се усмихна.

– Не съм сигурен какво да мисля, тъй като още не зная какво точно ще видя. Ако Китай е преосмислил концепцията за зоопарк, за мен ще е много интересно да видя какво е направил. Не мога да си представя, че ще е малък. Чувствам се... как да се изразя... изключително заинтригуван.

Интервюто приключи и Си Джей и Хамиш влязоха в салона.

На ги представи на Улф, след което посочи другия мъж, който бе много по-млад.

– А това е господин Ейрън Пери, също от „Ню Йорк Таймс”, от електронния им отдел.

Ейрън Пери беше на около трийсет, с щръкнала черна коса, грижливо нагласена с помощта на много гел. Носеше скъпи очила с дебели рамки и дизайнерски костюм и имаше поведението на човек, който знае повече от всички. Беше се разположил удобно в креслото си. Си Джей не бе и чувала за него, но Хамиш явно беше.

– Ти си онзи тип от „Туитър”! – гръмогласно заяви брат ѝ. – Обожавам нещата ти, пич. Майната им на вестниците, научавам новините от твоите туитове.