Великата китайска зоологическа градина

– Благодаря. – Пери се усмихна едва-едва; явно беше твърде надут, за да приеме похвалата. Вдигна малък телефон „Самсунг”. – Офисът ми. Само че не и днес.

– Защо не? – попита Си Джей.

– Целта ни е секретен обект – отвърна На. – Той е покрит от електронна заглушаваща система, която блокира всички входящи и изходящи телефонни сигнали.

– А затъмнените прозорци? – попита Хамиш. – Не искате да видим накъде пътуваме ли?

– Моля да ни простите, но местоположението на зоологическата градина е строго пазена тайна, поне засега – каза На. – Налага се да прекъснем не само телефоните, но и видимостта. Ще разберете, когато пристигнем. Много съжалявам.

Затъмненият самолет не отлетя веднага. Оказа се, че очакват още двама пътници.

Междувременно репортерката се обърна към Си Джей.

– Доктор Камерън? Доктор Касандра Камерън от зоопарка на Сан Франциско? Аз съм Син Сили от Китайската централна телевизия. Мога ли да ви интервюирам?

– Разбира се – отвърна Си Джей.

Репортерката я огледа набързо от глава до пети и погледът ѝ се спря само за миг върху белезите по лявата ѝ буза. Преценката ѝ не можеше да се нарече приятна.

Когато интервюто започна, угодническите усмивки отпреди малко ги нямаше.

– Вие сте експерт по влечугите, нали, доктор Камерън? – попита Син.

– Да.

– Един от световните специалисти по големи влечуги – нилския крокодил, австралийския соленоводен крокодил и американските и китайски алигатори.

– Точно така – отвърна Си Джей.

– Не за дълго – отсечено каза Син.

Даде знак на оператора да спре снимките, усмихна се някак странно на Си Джей и ѝ обърна гръб.

Си Джей я гледаше озадачено как се отдалечава.

В същия момент до самолета им спря друг, по-малък и много по-стар „Гълфстрийм”.

Си Джей надникна през вратата и видя върху корпуса му американския флаг и думите ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА САЩ.

От самолета слязоха двама мъже с костюми и тръгнаха към стълбите.

По-високият и по-възрастният (със съвършен сив костюм, съвършено сребриста коса, съвършен слънчев загар и съвършени зъби) влезе в самолета, сякаш го притежаваше, и се усмихна широко на всички със заучената усмивка на професионален политик.

– Извинете, че ви накарахме да чакате, приятели – каза с тексаски акцент. Си Джей забеляза, че е обут в скъпи каубойски ботуши. – Аз съм Кърк Сайм, американският посланик в Китай. Току-що долетях от Пекин. Президентът ме задържа на телефона. Нали знаете как е, когато шефът те търси. Трябва да отговориш. – Посочи спътника си. – Това е Грег Джонсън, мой пръв помощник от посолството в Пекин.

Джонсън бе по-млада и по-компактна версия на Сайм – на около четирийсет, с късо подстригана прошарена коса и будни тъмни очи. На Си Джей ѝ се стори, че се държи малко странно – напрегнат, присвит, като атлет, който се чувства неудобно в костюм. Не носеше каубойски ботуши като шефа си, а обикновени туристически обувки.

След като всички бяха налице, стълбата се прибра и самолетът пое към края на пистата.

Си Джей още се чувстваше малко нервна в затъмнения самолет. Обстановката бе клаустрофобична и... ами, някак шантава. Никак не ѝ беше лесно да се довери и да се остави да я поведат към неизвестна цел. Но пък, от друга страна, пътуваше с важни клечки – американския посланик в Китай и двама известни журналисти от „Ню Йорк Таймс”, които явно нямаха нищо против ситуацията.

Самолетът се откъсна от земята и пое бог знае накъде.

3.

Летяха вече близо два часа.

„Може да сме къде ли не в Югоизточна Азия” – помисли си Си Джей. Заради затъмнените прозорци нямаше представа дали са летели по права линия, или са кръжали.

Китайците явно много държаха да запазят местоположението на зоопарка си в тайна.

Когато най-сетне кацнаха, самолетът няколко минути маневрира, преди да спре при въздушен ръкав. Шестимата американски гости слязоха и се озоваха в чисто нов летищен терминал. Стените и подът блестяха. Многобройните магазини не работеха, но изглеждаха готови да отворят всеки момент. Целият терминал, пригоден да поеме хиляди хора, беше зловещо пуст.

Високи прозорци от пода до тавана откриваха изглед навън – живописни планини и покрити с мъх варовикови хълмове с плоски върхове.

– Аха, още сме в Южен Китай – каза Сиймор Улф.

– Ще се осмеля да предположа, че се намираме в северната част на провинция Гуандун.

На кимна и се усмихна.

– Районът е прочут с невероятните си образувания – продължи Улф, докато На ги водеше през пустото летище. – Високи върхове и покрити с мъх хълмове. Има един известен кратер, който много прилича на Метеоритния кратер в Аризона. Не е чак толкова голям, но е прекрасен, съвършено кръгъл, и през хилядолетията се е напълнил с вода, така че го наричат Кратерното езеро.

– Точно така, господин Улф – каза На. – Кратерното езеро се е образувало от метеорит от никел, паднал тук преди триста милиона години.