Вихърът на Жътваря

— Малко. Кабал е архипелаг в по-голямата си част. Континенталните владения са по склоновете на доста високи стръмнини, ивица бряг, която е сурова и планинска. А малкото коне, които имаме, са товарна порода и за ядене.

На това Варат Таун не отвърна нищо.

Изчакаха до пътя, загледани в отминаващата конна колона.

„Блудния да ме вземе, какво направих?“

Езерото се простираше до безкрай. Тримата бяха дърпали веслата на натоварената с припаси лодка цял ден и по-голямата част от това, което минаваше за нощ в селението на Сянка, а после се натъкнаха на плитчини. Нарамиха торбите, слязоха и загазиха в тинестата, дълбока до коленете вода. Сега, към средата на следващия ден, едва тътреха уморените си и изтръпнали крака през езеро, което не беше по-дълбоко от бедрата им — и изведнъж се натъкнаха на пропад.

Трул Сенгар водеше и проучваше с копието си водата напред. Тръгна настрани, стъпка по стъпка, краят на копието разбъркваше млечносивите наноси по ръба.

— Не ми изглежда естествено — каза и тръгна обратно при тях. — Пропадът е гладък, равен. — Подмина Онрак и Бързия Бен и тръгна в другата посока. — И тук е същото.

Магьосникът изреди дълъг и сложен низ ругатни на малазанския си език и рече:

— Мога да литна, като привлека от Серк — макар че никой не може да каже за колко дълго ще успея. — Погледна сърдито Онрак. — А ти можеш просто да се стопиш в тинята, проклет Т’лан Имасс.

— С което оставам аз — рече Трул и сви рамене. — Значи ще плувам — плитчините все трябва да се появят пак отсреща. Знаете ли, от доста време вървим по неестествено равно дъно. Представете си за момент, че сме на нещо като потопен площад — огромен, вярно, но все пак. Този пропад може просто да очертава канал. В такъв случай би трябвало скоро да стигна отсрещната страна.

— Площад? — изпръхтя Бързия Бен. — Трул, ако под нас има площад, трябва да е колкото цял град-държава.

— Има такъв площад, магьоснико — каза Онрак. — Покрива югоизточния полуостров Стратем. К’Чаин Че’Малле. Място, където са се водили ритуални войни — преди целият ритуал да бъде изоставен.

— Имаш предвид, когато въстанали Късоопашатите.

— Мразя когато всички знаят повече от мен — изсумтя Трул. — Ох, все забравям, че компанията ми се състои от маг и немрящ, тъй че не е изненада, ако им отстъпвам в съпоставката.

— Отстъпваш? — Онрак се обърна да погледне едура и вратът му изпука. — Трул Сенгар, ти си Рицарят на Сянка.

Бързия Бен само дето не се задави.

— Какво съм? — изрева Трул. — Това идея на Котильон ли е? Онова проклето парвеню…

— Не Котильон те избра, приятелю — отвърна Онрак. — Не мога да ти кажа кой те е направил това, което си. Може би Ерес’алът, макар да не разбирам същината на претенциите й в селението на Сянка. Едно обаче е съвсем ясно — питае интерес към теб, Трул Сенгар. Все пак не вярвам, че тя е причината. Мисля, че си ти самият.

— Как? Какво съм направил?

Т’лан Имасс леко кривна глава.

— Ти се изправи срещу Икариум. Ти удържа Крадеца на живот. Направи нещо, което никой воин не е правил никога.

— Това е нелепо — отсече Трул. — Аз бях свършил. Ако не беше Бързия Бен — и Ерес’алът, — щях да съм мъртъв, попилените ми кости щяха да се търкалят пред тронната зала.

— Имаш навика да обезоръжаваш постиженията си, приятелю.

— Онрак, това са глупости…

Бързия Бен се засмя.

— Нарича те скромен, едур. И не си прави труда да отричаш, че е истина — все още успяваш да ме смайваш по този пункт. Повечето си живот съм преживял сред магове или във войнишките редици, но в никоя от двете компании не съм срещал такова самоосъждане. Твърде заети бяхме да си препикаваме постиженията като кучета дърветата. Е, трябва ти известна доза… мм… нахалство, когато работата ти е да убиваш хора.

— Трул Сенгар се би като войник — каза Онрак. — Разликата между двама ви е, че той не може да крие скръбта си заради крехкостта на живота.

— Нищо крехко няма у нас — изсумтя Бързия Бен. — Животът е упорит и си остава такъв, докато няма друг избор, освен да се предаде, но и тогава най-вероятно ще заплюе за последен път в очите онова, което го е убило. Жестоки сме в победа и сме жестоки в поражение, приятели. А сега, помълчете малко и двамата. Ще ида да потърся изход.

— Няма ли да летим? — попита Трул, беше се подпрял на копието.

— Не. Проклет портал. Започвам да подозирам, че това езеро не свършва.

— Трябва да свърши — каза едурът.

— Бездната не винаги е сгърчена в свирепи бури. Понякога е като това — кротък безцветен прилив, който се надига толкова бавно, че е невъзможно да се забележи, но се надига и поглъща това умиращо селение.

— Селението на Сянка умира ли, Бързи Бен?

Магьосникът облиза устни — нервен жест, който Трул вече бе виждал у този висок слаб мъж, — после сви рамене.

— Така мисля. Щом всяка граница е отворена рана, не е толкова изненадващо. Хайде млъкнете. Трябва да се съсредоточа.

И Бързия Бен затвори очи.

След миг тялото му стана едва различимо, зърнесто по краищата, започна да тръпне — ту материално, ту безплътно.

Трул, все така подпрян на копието, погледна Онрак и се ухили.

— Е, приятелю, май пак странстваме през неизвестното.