Вихърът на Жътваря

Трул Сенгар се сепна от внезапната кашлица — Бързия Бен се беше появил, превит и с насълзени очи, от тялото му се вдигаше нещо като пушек. Изкашля се, изплю и бавно се изправи.

Ухилен.

Собственикът на кръчмата „Харидикт“ живееше като под обсада. Страдание, проточило се от месеци в години. Заведението му, посветило се някога да обслужва охраната на острова-затвор, бе завзето, наред с всичко останало в пристанищното градче след въстанието на затворниците. Сега тук властваше хаос, от който свестен човек направо можеше да се състари преждевременно. Но пък парите бяха добри.

Беше свикнал да сяда при капитан Шурк Елале и Скорген Хубавия на предпочитаната от тях маса в ъгъла по време на затишията в суматохата, когато слугините и кухненските прислужници шетаха с повече цел, отколкото паника, с тъпа умора, заменила ужаса в оцъклените им очи — и когато всичко поне за момента изглеждаше както трябва и добре.

Тази капитанка излъчваше определено спокойствие — „пиратка, ако Блудния пикае право, а той не е грешил досега“. А и в поведението й се долавяше елегантност и възпитание, което му подсказваше, че е крала от знатните не само пари, но и култура, което я правеше умна, схватлива жена.

Мислеше си, че се влюбва в нея, колкото и да беше безнадеждно това. Стресът от професията и твърде многото бира от Ледер го бяха превърнали — според честната му, не прекомерно сурова преценка — във физическа развалина, подобаваща на моралната му апатия, която в добрите времена бе наричал „бизнес прозорливост“. Шкембе, кръгло като казан и почти толкова мазно. Нос като патладжан — с издути вени, космите от ноздрите се сплитаха с мустаците — мода някогашна сред косматите мъже, но вече не, уви. Малки воднисти очи — бялото им вече беше толкова пожълтяло, че не беше сигурен дали изобщо е било бяло. Малко предни зъби му бяха останали, четири всичко, един горе, три долу. По-добре беше обаче от жена си, тя беше загубила последните си два, като се удари в стената, докато надигаше буренце ейл — месинговият чеп изкърти двата „гробни камъка“ от дупките им и ако не се беше задавила с тях, щеше още да си е с него, благословена да е. Когато беше трезва, работеше като кон и хапеше също толкова здраво — и и двата й таланта й помагаха в работата по масите.

Но животът му беше самотен напоследък, тъй че защо да не се помотае и да позяпа тази възхитителна знойна пиратска капитанка. Много по-хубава гледка от ония чужденци, дето влизаха и излизаха от Палата на Шейк Брулиг все едно че е дом на предците им и после прекарваха нощите си тук, превити над масата за игри — най-голямата маса в цялата проклета кръчма, със само една кана ейл за цялата нощ, колкото и от тях да се струпваха около странната им, чужда и сякаш безкрайна игра.

О, той беше настоял за дял, то си му беше в правото, и те му плащаха съвсем прилично — въпреки че така и не можеше да схване правилата на играта. И как се въртяха само онези странни правоъгълни монети: напред — назад! Но приходът за кръчмата не си струваше. Една нормална игра на „Черпака на Бейл“ всяка вечер щеше да донесе два пъти повече. А и бира се лееше — на човек не му трябваше остър ум, за да играе Черпака на Бейл, слава на Блудния. Тъй че тия чужденци бяха като буци мъх, цепещи скала, както често казваше скъпата му жена, щом седнеше да отдъхне.

„Размишляваш над живота ли, скъпа?“ „Ти над тоя юмрук размисли, скъпи.“ Голяма работа беше, м-да. Обаче се кротна, когато онзи чеп й натика зъбите в гърлото.

— Добре де, Балант — каза Скорген Кабан, наведе се над масата и тежкият му, кисел от бирата дъх го блъсна в лицето. — Идваш тук и сядаш с нас всяка проклета вечер. И само седиш. Нищо не казваш. Ти си кръчмарят с най-стиснатата уста, дето съм го познавал.

— Остави човека на мира — каза капитанката. — Той скърби. На скръбта не й трябват думи за компания. Всъщност думите са последното нещо, което трябва на скръбта, тъй че избърши сополивия си капещ нос и затвори тая щърбава дупка под него.

— Ей, така и не знаех нищо за скръбта, капитане. — Първият помощник забърса с ръкав двете протекли дупки на мястото на носа си и рече на Балант: — Ти си седи тука, кръчмарю, и продължавай да не казваш нищо на никого, колкото си искаш.

Балант се постара да откъсне изпълнения си с обожание поглед от капитанката достатъчно дълго, за да кимне и да се усмихне на Скорген Кабан, след което отново се зазяпа в Шурк Елале.

Диамантът в челото й проблясваше на жълтеникавата светлина на фенерите като слънце в мъгла — о, трябваше да го запомни това! — но тя все пак се мръщеше, а това не беше добре. Не и за жена.

— Хубав — каза тя тихо, — помниш ги ония двамата, от Пурпурната гвардия в отделението, нали? Единият беше тъмнокож — само малко по-сивкав от едурите. И другия, с леко синкавата кожа, някаква островна смесица, казваше.

— Какво за тях, капитане?