Вихърът на Жътваря

Серен се обърна към бившия роб.

— Доста зъл комплимент беше, Удинаас. И ти напомням собствения ти съвет — никога повече не казвай такова нещо. Никога. Ако цениш живота си…

Удинаас изплю кал и кръв.

— Ах, как се спънахме този път в тъмна стая. И, Серен Педак, ти не си добре дошла там. — Изправи се. — Предупредена си. — Сложи ръка на рамото на Кетъл и очите му изведнъж блеснаха жадно, огледаха Серен, Феар, после продължиха нагоре по пътеката: Силхас Руин и Клип стояха един до друг и ги гледаха. — Един много красноречив въпрос — от тези, които малцина смеят да изрекат, между другото. Кой между нас, приятели, не е обсебен от желанието за смърт? Може би трябва да обсъдим взаимно самоубийство…

Няколко мига никой не проговори. После Кетъл каза:

— Аз не искам да умра!

Серен видя как повехна горчивата усмивка на бившия роб, как се претопи в нескрита скръб.

— Трул беше сляп за собствената си истина — каза тихо Феар. — Аз бях там, Аквитор. Зная какво видях.

Тя не можа да го погледне в очите. „Целесъобразност. Как би могъл такъв воин да изрече любовта си към мен? Как би могъл дори да повярва, че ме познава достатъчно за това?“

„И защо мога да видя лицето му в ума си така ясно, все едно стои пред мен? Обсебена съм, и още как. О, Удинаас, ти си прав. Феар е доблестен мъж, толкова доблестен, че да разбие сърцата на всички ни.“

„Но, Феар, няма смисъл в почитта към мъртъв.“

— Трул е мъртъв — отвърна тя, поразена от собствената си жестокост, щом видя как Феар потръпна. — Мъртъв е.

„И аз също. И няма смисъл да почитаме мъртвите. Твърде много съм видяла, за да вярвам в обратното. Скърби за изгубена възможност, Феар, за края на възможности, за вечно безмълвния край на едно обещание. Скърби за това, Феар Сенгар, и ще проумееш накрая как смъртта не е нищо повече от огледало, поднесено пред собственото ти лице.“

„И всяка сълза извира от избора, който самите ние не направихме.“

„Когато аз скърбя, Феар, не мога да видя дори цвета на собствения си дъх — какво ти говори това?“

Продължиха нагоре. В мълчание.

На сто крачки над групата Клип завъртя верижката и пръстените и попита:

— За какво беше всичко това?

— Твърде дълго си живял в чистата ви пещеричка — отвърна белокожият Тайст Андий.

— О, доста често излизам навън. Пирувам из Блуроуз — боговете само знаят колко копелета са се пръкнали от семето ми. Защо…

— Един ден, Смъртен меч — прекъсна го Силхас Руин, — ще откриеш какво реже по-дълбоко от всяко желязно оръжие.

— Мъдри думи от някой, който още мирише на гробници и плесенясала паяжина.

— Ако мъртвите можеха да говорят, Клип, какво щяха да ти кажат?

— Малко, предполагам, освен оплаквания за това-онова.

— Може би тогава само това заслужаваш.

— О, липсва ми чест, така ли?

— Не съм сигурен какво ти липсва — отвърна Силхас Руни. — Но съм сигурен, че ще го разбера.

Пръстените изтракаха.

— Ето ги, идват. Продължаваме, нали?

Толкова много неща съществуваха, които Ток-младши — Анастер, Първородния на Мъртвото семе, Трижди ослепения, Избрания от Вълчите богове, Нещастния — не искаше да си спомня. Първо, тялото му. Тялото, в което се беше родил, първия дом за душата му. Взривове срещу Лунния къс над обречения град Пейл, огън и разкъсващ, изпепеляващ зной… После онази проклета кукла, Хеърлок, носеща забвение, в което душата му си бе намерила ездач, друга сила — вълк, едноок и скърбящ.

Как бе жадувал Пророкът на Панион за смъртта му. Ток помнеше клетката, онзи духовен затвор, и изтезанието, докато пребиваха тялото му, изцеряваха го, прекършваха го отново, сякаш без край. Но това бяха спомени и болката и страданието се задържаха само като абстрактни представи. Да, колкото и изтерзано и изродено да бе онова тяло… „то поне беше мое“.

Смъкни годините, свикни с новата кръв, почувствай тези странни крайници, тъй уязвими на студ. Да се пробудиш в плътта на друг, да започнеш срещу спомени в мускули, да се бориш с онези, които изведнъж са изчезнали. Ток се чудеше дали друга нечия смъртна душа е залитала някога по тази стръмна пътека. Камък и огън го бяха белязали, както му бе казал веднъж Туул. Загубата на око носи дара на свръхестествения взор. А ако замениш похабено тяло за по-младо, по-здраво? „Разбира се, че е дар — желаеха го вълците… или не беше ли Силвърфокс?“

„Но чакай, чакай. Огледай по-добре този Анастер — който загуби око, дадоха му ново, после и него загуби. Чийто ум — преди да бъде пречупен и захвърлен — бе изкривен от ужас, терзан от ужасна майчина любов. Който беше живял живот на тиран сред човекоядци — о, да, добре виж тези крайници, мускулите вътре, и си спомни — това тяло е пораснало с яденето на човешка плът. И тази уста, тъй неистово жадна с думите си, тя беше пила вкусните сокове на свои събратя — помниш ли това?“

Не, не можеше.

„Но тялото може. То познава глада и страстта на полето на битката — да вървиш сред мъртъвци и издъхващи, да виждаш разпраната плът, щръкналите кости, да вдъхваш вонята на пролята кръв — ах, какви сладки слюнки…“

Какво пък, всеки си има своите тайни. И малко от тях си струва да споделиш. „Освен ако не те радва да губиш приятели.“