Вихърът на Жътваря

И както те се хранеха с мляко, така и Стаянди.

Четирикраките хора бяха неми като нея, докато не започнеха скръбния си плач, когато нощта бе най-дълбока. Плачеха — знаеше тя, — за да призоват слънцето.

Оставаха с нея, бранители с даровете си на топлина и храна. След млякото имаше месо. Смачкани трупчета — мишки, земеровки, змия с откъсната глава — тя ядеше всичко, което й даваха, малки кости хрускаха в устата й, мокра козина и жилава кожа.

Това също ставаше сякаш извън времето, във вечността. Големите идваха и си отиваха. Децата наедряваха и тя вече пълзеше с тях, дойдеше ли времето за скитане.

Когато дойде мечката и връхлетя срещу тях, тя не се уплаши. Звярът искаше децата, това беше ясно, но големите нападнаха и го прогониха. Хората й бяха силни, безстрашни. Те властваха в този свят.

Но една сутрин се събуди и се оказа сама. Надигна се с усилие на задните си крака и от гърлото й заизлизаха хлипове, накъсани от болка. Огледа земята във всички посоки…

И видя великана. Гол от кръста нагоре. Тъмният тен на обгорялата му от слънцето кожа беше почти напълно скрит под бяла боя — боя, която превръщаше гърдите, раменете и лицето му в кост. Очите му, когато се доближи, бяха две черни ями, зейнали в напластената маска на череп. Носеше оръжия: дълго копие и меч с широко извито лезвие. Кожата на четирикраките хора беше увита около бедрата му, а малките, но смъртоносни ножове, нанизани на гердан около врата на воина, също бяха на нейните хора.

Уплашена, разгневена, тя оголи зъби срещу великана — нямаше къде да побегне, знаеше, че може да я хване без усилие. Разбираше, че още един от световете й е разбит. Страхът беше бронзовият й скрин и тя бе затворена, не можеше да помръдне.

Той бавно я огледа, докато тя ръмжеше и се зъбеше. После бавно се наведе и приклекна, докато очите му не се изравниха с нейните.

И тя се смълча.

Спомни си… неща.

Очите не бяха добри, но бяха — знаеше го — като нейните. Както и обезкосменото лице под мъртвешката боя.

Беше избягала, спомни си тя сега, и бягащият й ум сякаш бе смъкнал от себе си плът и кост, и се беше втурнал към нещо непознато и непознаваемо.

А това свирепо лице срещу нея бавно връщаше ума й на мястото му. И сега тя разбра кои бяха четириногите хора и какво бяха. Спомни си какво е да стоиш права, да бягаш на два крака, вместо на четири. Спомни си един стан, копаенето на зимници, първите къщи със стени от чим. Спомни си семейството — брат си — и нощта, в която демоните дойдоха, за да отнемат всичко.

След дълго и мълчаливо взиране в нея той се изправи. И тръгна.

Тя се поколеба, след това се надигна.

И го последва. Отдалече.

Крачеше към изгряващото слънце.

Ток се почеса по белега на мястото на едното си око и загледа децата: тичаха около първите запалени лагерни огньове. Около огньовете шетаха старци с железни котли и увити в кожи меса за печене — бяха жилави, калени хора, но дългите дни поход бяха притъпили плама в очите им и не един от тях се сопваше сърдито на децата, щом се доближат много.

Видя Червената маска, с Масарч, Натаркас и още един, с червена боя по лицето — появиха се близо до участъка, заделен за юртата на бойния главатар. Щом зърна Ток, Червената маска се приближи.

— Кажи ми, Ток Анастер. Ти пазеше похода ни по северния фланг днес — видя ли следи?

— Какви по-точно?

Червената маска се обърна към спътника на Натаркас.

— Торент яздеше от юг. Видял е дири, следващи пътеката на антилопа — на десетина пешаци…

— Или повече — намеси се Торент. — Опитни хора.

— Не са ледерии значи — предположи Ток.

— С мокасини — отвърна Червената маска с тон, издаващ раздразнението му от прекъсването на Торент. — Високи, тежки.

— Нищо такова не съм забелязал — каза Ток. — Макар да признавам, че гледах повече линията на хоризонта.

— Тук ще е станът ни — каза Червената маска. — Ще срещнем ледериите на три левги оттук, в долината Баст Фулмар. Ток Анастер, ще останеш ли със старците и децата, или ще ни придружиш?

— Имал съм предостатъчно битки, Червена маско. Казах, че отново се видях войник, но дори и обозът има нужда от охрана, а точно сега съм готов само за това. — Сви рамене. — Може би по-нататък.

Очите зад люспестата маска изгледаха Ток няколко мига, после бавно се извърнаха.

— Торент, ти също ще останеш тук.

Воинът се вцепени от изненада.

— Бойни главатарю…

— Ще започнеш да обучаваш децата, които са близо до смъртните си нощи. Лъкове, ножове.

Торент се поклони.

— Както заповядаш.

Червената маска ги остави, Натаркас и Масарч тръгнаха след него.

Торент изгледа накриво Ток.

— Моят кураж не е прекършен.

— Още си млад — отвърна той.

— Ти ще наглеждаш по-малките деца, Ток Анастер. Само това и нищо друго. Ще стоиш с тях настрана от мен.

На Ток му беше дошло до гуша от този.