Вихърът на Жътваря

Дори само това можеше да е достатъчна причина да духне. А на Арбат нямаше да му хареса нищо повече от това просто да изчезне в горския сумрак и да не го видят повече. Далече да иде, да, до някое селце, където никой не го знае и никога не го е знаел. И миризмата умита от дъжда. Просто един добродушен безопасен тартенал със смесена кръв, който може за някой петак да оправя счупени неща, включително плът и кост.

Да се махне. Да загърби старите тартеналски земи, да отиде далече от буренясалите статуи в обраслите поляни. И може би дори далече от древната кръв на своето наследство. Не всички знахари са шамани, нали? Нямаше да му задават неудобни въпроси, стига да ги лекува добре, а той го можеше това, наистина го можеше.

Старците като него заслужаваха отдиха си. Цял живот служба. Изкупителни жертви, Маските на Сънуването, ухилените каменни лица, самотните ритуали — всичко свърши вече. Можеше да тръгне по сетния си път, към неизвестното. Селце, паланка, стоплен от слънцето камък край ромолящ поток, където да отпусне изнуреното си тяло и да не помръдне, докато и последната маска не се смъкне…

Ала вместо това се беше пробудил в мрака, в миговете преди лъжливата зора, разтреперан като обзет от треска, и пред очите му бавно бяха надвиснали разпадащите се късове на най-неочаквана Сънна маска. Маска, каквато не беше виждал досега, видение с ужасяваща мощ. Маска нашарена с пукнатини, маска, която всеки миг щеше да се пръсне с взрив…

Легнал на нара — дъските скърцаха под него, понеже трепереше от глава до пети, той зачака откровение.

Слънцето бе високо, когато най-сетне излезе от колибата. Тумби облаци пълзяха по небето на запад — почти заглъхнал щорм, идещ откъм морето. И той се захвана с подготовката си, и изобщо не обърна внимание на дъжда, когато заваля.

Сега, докато здрачът вече се спускаше, Арбат взе наръч суха тръстика и запали една от огнището. Подпали колибата си, после навеса за дърва, а накрая и старата барака, където държеше количката. После, доволен, че всички постройки са се разгорели добре, метна на рамо торбата с вещи и храна, които щяха да му трябват, и тръгна надолу към пътя.

И спря изненадано, когато излезе на пътя и видя двайсетина селяни, вървяха на тумба към него. Водеше ги Факторът — и извика облекчено, щом видя Арбат.

— Слава на Блудния, че си жив, Гърбица!

Навъсен, Арбат изгледа за миг конското му лице, после погледна смръщените лица на другите, скупчени зад Фактора.

— Къде сте тръгнали?

— Войска едури се отбиха снощи в хана, Арбат. Щом разбраха за пожара, наредиха да тръгнем да помогнем — да не се подпали гората, нали…

— Гората значи. И къде са тия натрапници?

— Те си останаха там, разбира се. Но ми заповядаха… — Факторът замълча и се доближи до Арбат. — Врагър беше, нали? Тоя глупак обича пожарите, а и не ти е приятел.

— Врагър ли? Би могло. Често се промъква нощем и ми пикае на вратата. Не приема, че съм се отказал, нали разбираш. Вика, че съм бил длъжен да изнасям лайната с количката.

— Ами длъжен си я! — изръмжа някой от тълпата зад Фактора. — Иначе защо ти разрешихме да живееш тука?

— Е, тоя проблем вече е решен, нали? — Арбат се ухили. — Врагър ми изгори къщата, тъй че си тръгвам. — Замълча, после попита: — Какво им влиза в работата на тия едури? Ей на, почна да вали — няма как да тръгне огънят. Не им ли каза, че около мястото ми е разчистено на осемдесет — сто крачки отвсякъде? А и старите локви — все едно че е ров.

Факторът сви рамене.

— Питаха за теб и решиха, че може някой нарочно да те е запалил, от яд. Което пък нарушава закона, а едурите не ги обичат тия неща.

— И ви пратиха вие да им свършите работата — изсмя се Арбат. — Виж ти!

— Врагър, викаш… Това официално обвинение ли е, Арбат? Ако е, трябва да го издиктуваш, да подпишеш и да останеш за съда, а ако Врагър наеме адвокат…

— Врагър има братовчед адвокат в Ледерас — обади се някой отзад.

Факторът кимна.

— Може много да се проточи, Арбат, а и никой от нас не е длъжен да те взима под покрива си и…

— Тъй че най-добре да не ви докарвам беля на главата, нали? Можеш да кажеш на едурите, че нямам официално обвинение, и толкова. А и тия съборетини както са изгорели съвсем, и както студът ви е смразил кокалите, и като не се вижда огънят да е тръгнал нанякъде… — Арбат го тупна по рамото, тупване, от което той едва не се смъкна на колене, и го подмина. — Хайде, направете път, че може още да нося зараза от болестите, с които ми тъпчехте количката.

Това свърши добра работа. Те се разкараха и Арбат продължи по пътя си.

Врагър щеше да си има неприятности — не е добре да привличаш погледа на едури в края на краищата, — но нямаше да е нищо фатално. Пикаенето на нечия врата не застрашаваше живота на тоя глупак, нали? Все едно, едурите щяха да си продължат по пътя, той също…

Сега пък какво? Ездачи. Идваха в лек галоп. Арбат Старата гърбица изсумтя, дръпна се встрани от пътя и изчака.

Още проклети войници. Ледерии този път.

Първият ездач, офицерка, забави коня си и му подвикна:

— Ей, ти — има ли село напред?

— Има — отвърна Арбат. — Ама май ще трябва да се биете за място в хана.