Вихърът на Жътваря

— Че защо? — попита тя и подкара срещу него.

— Някакви едури са отседнали снощи там.

Тя дръпна юздите и го изгледа изпод ръба на железния си шлем.

— Тайст Едур?

— Тъй чух.

— Какво правят тук?

Преди Арбат да успее да отговори, един от войниците се обади:

— Атри-Преда, нещо гори напред — виждат се пламъци и мирише на пушек.

— Моята къща — каза Арбат. — Злополука. Няма да плъзне, сигурен съм. Нямал съм работа с ония едури. Просто минават оттук.

Атри-Преда изруга тихо.

— Тартенал си, нали?

— Общо взето.

— Можеш ли да измислиш някое място, където можем да лагеруваме за нощта? Наблизо, но да е по-далече от пътя.

Арбат примижа към нея.

— Далече от пътя да е, а? Достатъчно, че да не ви досажда никой?

Тя кимна.

Арбат потърка четината по издадената си челюст.

— Четиридесетина разтега напред има пътека, вдясно от пътя. Води до една гора, после до стара овощна градина, а оттатък нея има изоставена ферма — плевникът още си е с покрив, макар да се съмнявам, че пази от вода. Има и кладенец. Би трябвало да ви свърши работа.

— Толкова близо и никой не я е заел или разграбил?

Арбат се ухили.

— О, скоро ще го направят те. Ама е по посока на вятъра от мястото ми, затуй.

— Не разбирам.

Той се ухили още по-широко.

— Местните малко пребледняват, когато го казват на чужденци. Все едно де. Тая нощ ще ви мирише на дървесен дим, а това ще държи буболечките настрана.

Почака, докато тя мислеше дали да позадълбае. После, щом конят тръсна глава, отново дръпна юздите.

— Благодаря ти, тартенал. Дано пътуването ти е безопасно.

— И твоето, Атри-Преда.

Те продължиха по пътя си, а Арбат изчака встрани от пътя, докато го подминат.

„“Дано пътуването ти е безопасно." Съвсем безопасно си е то. Нищо няма на пътя, с което да не се оправя."

„Не, крайната цел е това, от което коленете ми чукат като черепи в торба.“

Лежеше по корем и надничаше през таванския отвор. Истинска менажерия в стаята долу, но въпреки всичко домашно уютна някак си. Какво пък, той познаваше художници, готови да платят за такава сцена. Десет мотаещи се насам-натам кокошки, които от време на време изкудкудякваха на пътя на тромаво размахания крак на Ублала Пунг, докато грамадният мъж крачеше напред-назад. Учената Джанат, облегната, май скубеше една кокошка и тъпчеше перушината в някаква торба, която сигурно трябваше да послужи за възглавница в някой момент — което несъмнено и безспорно доказваше, че академиците не знаят нищо за нищо, което си струва да се знае. Да не говорим, че вдъхваше трошица опасение, че изцеряването на ума й от страна на Бъг не е стигнало доникъде. И най-сетне самият Бъг, клекнал до огнището. Бъркаше с ноктест кокоши крак врящата в котлето чорба, детайл, в който, Техол го признаваше, се криеше определено злокобно подмолно течение. Както и в беззвучното мънкане на непоколебимия му слуга.

Съвсем вярно, домакинството този път беше благословено с изобилна храна, бележеща проточилия им се голям късмет. Грамадните риби до канала преди две седмици, а сега и пенсионирани кокошки — пенсионираха се една по една, неумолимо като ръмженето в собствения му стомах. Плюс в още три. Или четири, ако се приемеше, че Ублала Пунг има повече от само един стомах. Селуш може би щеше да знае, след като беше изкормила толкова трупове. Тартеналите имаха повече органи в огромните си тела от обикновените хора в края на краищата. Тази особеност, уви, не стигаше и до мозъците.

Ето, че още една смътна, неизказана тревога беше поразила Ублала Пунг. Можеше да е поразен от любов — или поразен от страх от любов. Полукръвният живееше в свят на тревога, което общо взето беше по-скоро изненадващо. Но пък и онази безспорна ценност между краката му гарантираше подобаващ брой поклоннички, женски очи, светнали с блясъка на притежанието, на алчност и зло съперничество — накратко, най-обичайните черти за един култ. Но си беше култ по възможно най-неподходящите причини, както ясно показваше раздразнението на Ублала. С дребното си мозъче той искаше да бъде обичан заради самия него.

Което, уви, го правеше пълен идиот.

— Ублала — рече Бъг, без да вдига глава от котлето, — погледни нагоре, ако обичаш, да се убедиш дали ония очи мънистени, дето ни гледат оттам, са на господаря ми. Ако е тъй, моля те бъди така добър да го поканиш да слезе на вечеря.

Ублала наистина беше височък и щом се надигна и примижа нагоре към Техол, лицето му се оказа на ръка разстояние. Техол се усмихна, потупа го по главата и рече:

— Приятелю, ако обичаш, отдръпни се от това, което служи за стълба тука — предвид немощните усилия на слугата ми да я ремонтира използвам дефиницията доста предпазливо, — за да мога да сляза по начин, подходящ за положението ми.

— Какво?

— Разкарай ми се от пътя, тъпак!

Ублала се дръпна, присви се и изсумтя.

— Защо е толкова нещастен? — попита и показалецът му щръкна към Техол. — Светът е на свършване, но пука ли му на него за това? Не. Не му. Изобщо. Светът свършва. А той?

Техол се завъртя и намести крака си на най-горната стъпенка на стълбата.