Вихърът на Жътваря

— И да има, е само косвено — рече Ормли. — Не, този сблъсък според мен е личен.

— Можем ли да се възползваме от него?

— А, най-после можем да обсъдим нещо и наистина да стигнем донякъде.

— Просто ревнуваш от Техол Бедикт.

— И да ревнувам, какво? Дай по-добре да съставяме планове.

Ръкет въздъхна и махна на един от слугите си.

— Донеси друга бутилка, Ун.

Когато грамадният слуга се повлече към една от страничните камери, Ормли попита тихо:

— Ун? Онзи, дето…

— Дето уби Джерун Еберикт? Същият, да. Със собствените си ръце, Ормли. Със собствените си ръце. — Усмихна се. — А тези ръце, хм… убиването не е единственото нещо, в което ги бива.

— Знаех си! Наистина мислиш само за онова!

Тя се отпусна в стола си. „Накарай ги да се чувстват умни. Единственият сигурен начин да опазиш мира.“

Под град Ледерас имаше огромно ледено ядро. Юмрук от Омтоуз Феллак, стиснал неумолимо в хватката си древен дух. Примамен, а след това пленен от изумителен съюз между Цеда Куру Кан, заклинателка Джагът и Древен бог. За Блудния не беше лесно да приеме този съюз, колкото и изгодно да беше последствието. Пленен дух, докато древният ритуал не отслабнеше — или, по-вероятно, не бъдеше разбит от преднамерена злост. Тъй че макар и временно — а кое всъщност не е временно? — той бе предотвратил смърт и разрушение в колосален мащаб. Всичко дотук много добре.

Куру Кан, свързан с чародейка Джагът — изненадващо, но не и тревожно. Но намесата на Маел непрекъснато глождеше мислите на Блудния.

„Древен бог. Но не К’рул, не Драконъс, не Килмандарос. Та нали това е единственият Древен бог, който никога не се намесва! Проклятието на Маел е благослов за всеки друг. Тъй че какво се е променило? Кое е тласнало ръката на стария кучи син дотолкова, че да сключва съюзи, да отприщва мощта си по улиците на града, да цъфне на далечен остров и да пребие до несвяст един бог?“

Приятелство към някакъв жалък смъртен?

„И какво, драги Маел, смяташ да правиш сега с всички онези поклонници? Онези, които така злоупотребиха с твоето безразличие? Те са легион и от ръцете им капе кръв, в твое име. Радва ли те това? От тях в края на краищата добиваш сила. Достатъчна да удави целия този свят.“

Война между боговете. Но толкова просто ли бе очертана бойната линия, колкото изглеждаше? Блудния вече не беше сигурен.

Стоеше в здравата скала, на досег от огромния леден възел. Можеше да я помирише, онази смразяваща магия, дошла от друга ера. Затвореният в нея дух, замръзнал в акта на издигане от дълбините на зловонно езеро, бе кипнала буря от безпомощен гняв, замъглен и едва различим в центъра й. Някой от събратята на самия Маел, подозираше Блудния, като парче, откъснато и запокитено, за да понесе проклятието на Сакатия бог. Без изобщо да съзнава — засега — ужасните пукнатини, които пълзяха като безумна паяжина през този лед, пукнатини, които дори в този момент се разширяваха.

„Разбит, разбира се. Преднамерено? Не, не и този път. Но докато са си представяли място на вечен затвор, са направили грешен избор. И не, не са могли да го знаят. Това… подтикване… не е мое. Просто… нещастно обстоятелство.“

„Знае ли Маел? Бездната да ме вземе, трябва да говоря с него — ах, как ме ужасява тази мисъл! Колко още мога да отлагам? Що за гнила изгода ще ми донесе мълчанието? Що за жалка награда — предупреждението ми?“

„Може би още някоя дума с онзи бог на войната, Финир. Но не, онова окаяно същество навярно е знаело още по-малко и от него. Наплашено, буквално сразено… сразено, виж, това е интересна мисъл. Богове във война… да, възможно е.“

Блудния се отдръпна, премина призрачно през скалата. Внезапна страст, нетърпение го тласна навън. За онова, което бе намислил, щеше да му трябва ръка на смъртен. Кръвта на смъртен.

Появи се на под с плесенясали каменни плочи. Колко далече бе пътувал? Колко време беше изминало? Тъмнина и приглушен ромон на капеща вода. Подуши въздуха и долови мирис на живот. Подлютен от ровене в стара магия. И разбра къде е. Недалече значи. И не дълго. „Никога не се крие на едно и също място, дете.“ С пресъхнала уста — от нещо като предчувствие — забърза по кривия коридор.

„Нищо не мога да направя, какъвто съм слаб. Да отклонявам посоката на съдби — някога бях много по-силен. Господар на Плочите. Цялата онази сила в онези изписани образи, почти-думите от време, когато не съществуваха писани думи. Щяха да се стопят от глад без моята благословия. Да се сбръчкат. Нищо ли не значи това? Не ми ли бива вече за спазаряване?“

Усещаше вече в себе си пламъка на живот, изтлелия доскоро въглен на… „На какво? Ах, да, виждам го ясно. Виждам го.“

Беше амбиция.

Стигна до тайната зала и усети процеждащата се от входа топлина.

Присвита над мангала, тя рязко се обърна, щом той пристъпи в стаята. От натежалия от миризми на подправки влажен въздух той се почувства почти пиян. Видя я как се ококори.

— Турудал Бризад…

Блудния залитна напред.

— Виж, просто… Просто сделка…

Видя как ръката й се протегна, надвисна над жаравата.

— Всички искат да се пазарят. С мен…