Вихърът на Жътваря

— Ами намери ми някой — изръмжа тя.

Жаравата в мангала пулсираше, но тя изпитваше само студ, дълбоко в тялото си, студът пълзеше навън, за да изпие живота от крайниците й.

— Побързай — промълви тя изтръпнала.

Но не отвърна никой.

Блудния залитна по моста. Плочите на Цеданса от двете страни кръжаха в безредие. Той се изсмя, вдигнал лепкавия нож пред себе си като факел — усещаше зноя, разкъсващ лицето му, изсушаващ кръвта и лимфата, които се цедяха от лявата му очна кухина.

Някой беше идвал тук. Наскоро.

Ханан Мосаг. За да рови в загадките на древна мощ.

Но той беше Тайст Едур. Чужд за тези сили.

„Не, те са мои. Те винаги са мои. И сега дойдох.“

„Да си ги взема.“

„И те предизвиквам, Господарю на Колодата, който и да си, каквото и да си. Изправи се срещу мен тук, ако имаш кураж. Предизвиквам те!“

Стигна до централния подиум. Вдигна ножа високо и го запокити надолу към плочите.

Върхът се заби дълбоко в изрисувания камък.

Той се взря отгоре. С едно око. Ококорено.

Ножът бе пронизал центъра на една плоча, приковал я беше. А другите сега започваха да кръжат около нея, привлечени като във въртоп.

Центърът на плоча.

Неговата собствена. Острието се беше забило в гърдите на образа. „В моите гърди. Какво означава това? Все едно. Коя друга плоча да е?“

Светът трепереше — усещаше го. Трепереше дълбоко в недрата си, раждаше вълни, вълните се надигаха, пиеха енергия, все по-мощни. Надигаха се, набираха скорост, прииждаха…

Блудния се изсмя, щом силата се вля в него.

— Смъртна кръв!

Беше ли мъртва вече? Удари я два пъти. Заби ножа дълбоко. Кръвта й вече трябваше да е изтекла. Труп, сгърчен в онази прокълната килия. Докато не я намерят плъховете. И това беше добре. Не можеше да й позволи да оцелее — не искаше никаква Върховна жрица, никаква смъртна връзка към възкресената му божественост. „Другите молитви мога да преглътна. Да пренебрегна. Те всички знаят, че никога не отвръщам. Никога нищо не давам. Не очаквам нищо, тъй че те не получават нищо и не съм обвързан с тях.“

„Но Върховна жрица…“

Трябваше да се увери. Да се върне. И да се увери.

Блудния рязко се обърна. И закрачи.

— Мръсник — промълви Пернатата вещица. Устата й беше пълна с вкус на кръв. Кръв капеше от ноздрите й, къркореше в гърлото й. Огромна тежест смазваше гърдите й от дясната страна.

Не можеше да чака повече. Призракът беше много закъснял.

— Умирам.

„Не. Блудни, бог-мръсник, забравен бог, алчен бог. Е, не си единственият алчен.“

Оголи зъби в кървава усмивка и лапна изваденото око.

И го глътна.

Блудния се олюля, отблъснат сякаш от стената на коридора, защото нещо бръкна в гърдите му и изтръгна огромен къс сила. Заграби я. И остави кухина, пълна с болка.

— Кучка!

Ревът отекна от студения камък.

И той чу гласа й, изпълнил черепа му:

— Вече съм твоя. Ти си мой. Поклонница и кумир, вкопчени във взаимна омраза. О, как ще изкриви това всичко, нали? Трябваше да си намериш някой друг, Блудни. Чела съм историите. Дестраи Анант, Избрания бог, Извора на Духа. Пернатата вещица. Ти си мой. Аз съм твоя. И слушай молитвата ми — слушай! Твоят Дестраи го иска! В моята ръка сега чака нашият Смъртен меч. Той също е вкусил твоята кръв. Твоята сила може да го изцери, както направи с мен. Още ли не усещаш това… докосване?

Смехът й изхриптя в главата му, отекна горчиво с ограбената му сила.

— Призови го, Блудни. Той ни трябва.

— Не.

— Трябва ни! И Щит-наковалня — Т’орруд Сегюл на езика на Първата империя. Кой от нас ще избере? О, разбира се, ще претендираш за това свое право. Но аз имам кандидат. Още един, здраво заплетен в мрежи от злъч — изричам името му и с това намирам лик за най-дълбоката си омраза — не е ли това подобаващо? И да, той още е жив. Удинаас. Нека направим от това жречество компания от предатели. Нека посегнем към Празния трон — той винаги по право е бил наш, Блудни — любими… Удинаас. Призови го! Избери го! Можем да си поглъщаме душите един на друг хиляда години. Десет хиляди!

— Остави ме, проклета да си!