Вихърът на Жътваря

— Веднъж ми каза, че не си принуждавала, не си обвързвала. Споразумявала си се.

— Е, да де, според избора. Това, че съм в компанията ти, като че ли стъпква всякакъв избор под петата си, тоблакай.

— Обвиняваш мен за алчността си?

— Не е алчност. По-скоро непреодолима нужда от сила.

— За да ми се противопоставиш?

— На теб? Не, не мисля. За да остана жива, струва ми се. Ти си опасен, Карса Орлонг. Твоята воля, силата ти, твоето… пренебрежение. Предлагаш странния и ужасяващ аргумент, че с упорито отричане на законите и правилата на вселената не си подвластен на тяхното влияние. Както може би се досещаш, самият ти успех доказва това убеждение, с което не мога да се примиря, защото противоречи на цял живот наблюдение.

— Пак твърде много думи, Сеймар Дев. Кажи го просто.

— Добре де — сопна се тя. — Всичко в теб ме ужасява.

Той кимна.

— И възхищава също.

— Нагъл кучи син. Вярвай каквото си искаш!

Той взе меча си, обърна се и каза през рамо:

— Сегюле извади мечовете си за мен, вещице.

И излезе.

Сеймар Дев остана на нара си още няколко мига.

— Проклет да е!

Вдигна се и забърза, за да стигне, преди двубоят да започне.

„Проклет да е!“

Слънцето бе допълзяло до другия край на небето, така че целият двор беше загърнат в сянка. Сегюле стоеше в центъра на зоната за упражнения с по един дълъг меч с тънко острие във всяка ръка в метална ръкавица. Черната й коса бе провиснала на мазни кичури по раменете й, иззад цепките на маската тъмните й като катран очи следяха Карса Орлонг, който закрачи към нея по настлания с пясък кръг.

Цели двадесет претенденти наблюдаваха, а това показваше, че вестта се е разнесла бързо. Сеймар Дев видя — стъписана — грала, Таралак Вийд, и зад него Икариум. „Богове подземни, името, този Джаг… всичко, което знам, което съм чувала… Икариум е тук. Претендент.“

„Ще остави този град на куп развалини. Ще остави гражданите му на планина от натрошени кости. Богове! Стои спокоен, така дълбоко в сенките, че е почти невидим — Карса не го вижда, не. Тоблакаят се е съсредоточил върху Сегюле и кръжи около нея на разстояние. А тя се движи като котка, все с лице към него.“

„О, боец е тя, и то какъв!“

„А Карса ще я изхвърли над проклетата стена. Ако дръзне да го доближи. А трябва. Да влезе покрай огромния кремъчен меч.“

„Над стената. Или през нея.“

Сърцето й затуптя бързо, на пресекулки.

Усети някого до себе си и видя — с тревога — Тайст Едур… И го позна. „Преда… Томад. Томад Сенгар.“

„Бащата на императора.“

„Не ти трябва такава публика, Карса…“

Двамата съперници настъпиха с взрив от движения — по-късно щяха да спорят кой се е задвижил първи, като по някакво инстинктивно споразумение между Сегюле и Карса, задействало се по-бързо и от мисъл.

И докато желязото кънтеше в кремъка — или кремъкът в желязото — Карса Орлонг направи нещо неочаквано.

Тупна с единия си крак. Силно, по пясъка.

Посред ловкия танц на Сегюле.

Тупна толкова силно, че всички зрители се олюляха, чак целият двор се разтресе.

Безспорно бе само за част от мига, олюляването бе толкова малко, че малцина дори го забелязаха, и безспорно изправянето бе също толкова мигновено — но тя вече залиташе назад от свирепия замах с плоската страна на меча на Карса. И двете й китки бяха счупени от сблъсъка.

Но все пак, докато падаше, тя се изви и единият й крак се изстреля като мълния към слабините на тоблакая.

А той я улови за глезена с една ръка и я вдигна във въздуха.

Тя изрита е другия крак.

А тоблакаят се изсмя, пусна меча си и докопа и него.

И я задържа така.

Увиснала.

Зад Таралак Вийд се чу тиха въздишка и гралът се обърна.

Икариум се усмихна. И каза тихо:

— Срещали сме се, мисля. С него. Отдавна като че ли. Двубой, който беше прекъснат.

„От Маппо. Това трябва да е. Маппо, който е видял бурята, връхлитаща между тези двамата. О, Трелл…“

Таралак облиза пресъхналите си устни.

— Би ли подновил този двубой, Икариум?

Веждите на джага леко се вдигнаха. После той поклати глава. Само това бе отговорът му.

„Благодаря на духовете.“

Преда Томад Сенгар изсумтя.

— Тези игри — заговори Сеймар Дев, за да привлече вниманието му, — са за забавление, нали? Всяка среща по-предизвикателна от предишната.

Тайст Едур я изгледа безизразно.

— Някои от публиката се забавляват.

— Да.

След малко той добави:

— Да, този тартенал ще е последен. Решението на наблюдателите ни беше единодушно. — Сви рамене. — Дойдох да видя с очите си. Макар че преценката ми е без значение.

— Сегюле беше много добра — каза Сеймар Дев.

— Може би. Но с други не е партнирала.

— Уважават я много.

— Дори и сега? Кога ще я пусне на земята?

Тя поклати глава.

Томад Сенгар се обърна да си тръгва.

— Тартеналът е превъзходен.

— Но вашият син е по-добър.

Това го спря отново и той я изгледа през рамо, с присвити очи.

— Вашият тартенал е превъзходен. Но все едно ще умре.

И си тръгна.

Най-сетне, откликнал на виковете и подканите на зрителите, Карса Орлонг пусна жената на пясъка.

Трима ледерийски лечители се втурнаха да се погрижат за нея.

Карса взе меча си, изправи се и се огледа.

„О — помисли Сеймар Дев, — о, не!“

Но Икариум си беше отишъл. Пазачът му грал също.

Тоблакаят закрачи към нея.