Вихърът на Жътваря

Сумракът се беше сгъстил. Но той усети топлина по страната си и вдигна глава. Облаците се бяха разкъсали. Там, на изток — издути валма мрак.

А на запад — нов лъч прониза тъмната пелена.

Тъжният блясък на слънцето.

— Тъй да бъде — прошепна той отново.

Кървясалите очи на магьосника се отвориха. И като че ли отначало не видяха нищо. После примигаха.

— Воине — заговори Ханан Мосаг хрипливо, намръщи се и изплю гъста храчка върху мръсните каменни плочи. — Брутен Трана. К’ар Пенат говори смело за твоята вярност и чест. Ти си Тайст Едур — каквито всички бяхме някога. Преди… преди Рулад. — Закашля се, после седна и вдигна глава, явно искаше да сплаши Брутен Трана с погледа си. — И тъй, трябва да те отпратя.

— Магьоснико-крал, аз служа на тази империя…

— Блудния да я вземе тази империя! Ти служиш на Тайст Едур!

Брутен Трана го гледаше мълчаливо.

— Знам — заговори Ханан Мосаг, — искаш да поведеш воините ни… през двореца над нас. Стая по стая, да изколите всички зловредни шпиони на канцлера. Да освободите Рулад от мрежата, в която са го оплели — но онзи глупак на трона не би могъл да разпознае свободата дори да му поникнат крила. Той ще погледне на това като на нападение, на бунт. Чуй ме! Оставете канцлера на нас!

— А Карос Инвиктад?

— Всичките, Брутен Трана. Заклевам се.

— Накъде желаете да тръгна, магьоснико-крал? След Феар Сенгар?

Ханан Мосаг поклати глава.

— Не. Но не смея да изрека името на онзи, когото трябва да намериш. Тук, в това селение, Сакатия бог тече в жилите ми — там, където бях отпътувал допреди малко, бях свободен. Да разбера. Да се… помоля.

— Как ще узная къде да търся? Как ще разбера, когато намеря онзи, когото търсите?

Магьосникът-крал се поколеба. Облиза устни и проговори:

— Той е мъртъв. Но не е мъртъв. Далече е, но е призован. Гробницата му е празна, ала никога не е била заемана. Никога не говорят за него, но докосването му ни терзае непрекъснато.

Брутен Трана вдигна ръка. Не се изненада, че трепери.

— Стига. Къде ще намеря началото на пътя?

— Където слънцето умира. Така мисля.

Воинът се намръщи.

— На запад? Но не сте сигурен?

— Не съм. Не смея.

— Сам ли да пътувам?

— Ти трябва да го решиш, Брутен Трана. Но преди всичко друго, трябва да вземеш нещо — един предмет — от ледерийската робиня, Пернатата вещица. Тя се крие под Стария дворец…

— Познавам тунелите, магьоснико-крал. Какъв е този предмет?

Ханан Мосаг му каза.

Брутен Трана изгледа още за миг сгърчения на пода магьосник — взря се в пламналите като в треска алчни очи на Ханан Мосаг, — обърна се рязко и излезе.

Фенерите на отделението стражи хвърляха локви жълтеникава светлина по водите на канала Квилас. Най-после, с подрънкване на оръжия и унило мърморене, стражите стигнаха другата страна, завиха надясно и продължиха по широкия булевард към квартала Крийпър.

Техол сръга Ублала и двамата забързаха по моста. Техол блъсна полукръвния в ребрата и изсъска:

— Мен гледай, глупако! Виждаш ли? Аз се промъквам. Значи — привеждаш се ниско, оглеждаш се, притичваш насам-натам. Наведи се, Ублала!

— Ама като се наведа, не мога да виждам.

— Шшшт!

— Извинявай. Не може ли да се махнем от този мост?

— Първо да видя, че се промъкваш. Хайде, трябва да се упражняваш.

Ублала Пунг изръмжа, приклекна и завъртя глава.

— Добре — похвали го Техол. — Сега по-живо и точно след мен.

— Добре, Техол. Обаче този комендантски час… не искам да си имам неприятности.

Минаха по моста и Техол рязко свърна наляво към склада на Данъчното. Присви се в сенките и замаха на Ублала да направи същото.

— Е? — прошепна. — Кое крило?

Ублала примига.

— Какво?

— Къде е настанен този тартенал?

— Ами… при всички други герои.

— Ясно де. Къде е това обаче?

— Ами…

— Браво бе, Ублала. Значи — стоиш близо до мен. Аз съм майсторът на хитрините в краденето.

— Наистина ли? Но Бъг каза…

— Какво? Какво е казал нещастният ми слуга? За мене? Зад гърба ми?

Ублала сви рамене.

— Много неща. Ммм… нищо. Уф! Че не си тромав тъпак с глава пълна с илюзии за величие или нещо такова. Подобно де. — Очите му светнаха. — Искаш ли пак да го цапна по главата?

— После. Виж сега какво мисля. Близо до Имперските казарми, но крило от Вечния домицил. Или между Вечния домицил и Стария дворец.

Ублала кимаше.

— Е, тръгваме ли? — попита Техол.

— Къде?

— Някак си не ми се струва, че тази нощ ще тръгне добре. Няма значение. Просто стой близо до мен.

Техол поведе в сенките покрай стените. Когато се приближиха до Вечния домицил обаче сенките намаляха — по пресечките горяха фенери и навсякъде имаше войници, прекалено много войници.

Техол придърпа Ублала в последната пригодна за целта задна уличка и отново се свиха в тъмното.

— Лошо — зашепна Техол. — Много са, Ублала. Добре, чуй, беше добър опит. Но сме надвити от по-силна охрана, и толкова.

— Те всичките са на светло — каза Ублала. — Не могат да видят нищо, Техол. Освен това какво ще кажеш за отвличане на вниманието?

— Като обичайните ти отвличания ли, Ублала? Забрави. Шурк Елале ми разказа за последния път.

— Обаче свърши работа, нали?