Вихърът на Жътваря

От другия ъгъл се обади Джанат — и тя пиеше чай от олющена глинена чаша.

— Всичките тия сигнали за тревога, дето кънтяха из града, заради тебе ли бяха, Техол Бедикт?

— Сега ще има издирване — отбеляза Бъг. — За мъж с одежда от одеяло.

— Е, те трябва да са много такива, нали?

Не последва незабавен отговор.

— Трябва да са — настоя Техол, малко разгорещено дори за собствените му уши. После побърза да мине към по-уравновесен тон. — Вечно растящото разделение между богатите и бедните, и прочие. Ами… одеялата са новата мода сред нищите. Убеден съм.

Никой от двамата слушащи не отвърна. Отпиваха мълчаливо от чая си.

Техол ги погледна навъсено.

— Какво пиете всъщност?

— Кокоши чай — отвърна Бъг.

— Супа имаш предвид.

— Не — каза Джанат. — Чай.

— Чакай, а къде са кокошките?

— На покрива — отвърна Бъг.

— Няма ли да паднат?

— Една-две би могло. Редуваме се да ги наглеждаме. Дотук проявяват нехарактерна за тях интелигентност. Доста уникално за това домакинство.

— О, дайте да се подиграваме на чуждото нещастие, така ли? Сигурно са хванали милия Ублала.

— Може би. Все пак мислеше за отвличащ ход.

Техол присви очи и изгледа слугата си.

— Тия кичури над ушите ти… трябва да ги подстрижем. Джанат, би ли ми намерила някой нож?

— Не.

— Съюзяваш се с него, така ли?

— Бъг всъщност е много способен човек, Техол. Не го заслужаваш, знаеш ли.

— Уверявам те, незаслужаваемостта ни е взаимна.

— Това пък какво означава?

— Знаеш ли, по миризмата си мисля, че не бих могъл да извадя силен аргумент, че кокошият чай е нещо по-различно от водниста пилешка супа или поне бульон.

— Семантиката винаги ти е убягвала, Техол Бедикт.

— И други неща ми убягваха, доколкото си спомням. Все пак ще защитя своето прилежание, простодушната си страст към съблазнителната ученост, чистотата на истинската академична… методика — мога да продължа още и още…

— Вечният ти недостатък, Техол.

— … но няма, при такава невъзприемчива публика. Е, кажи ми, Бъг, защо Ублала толкова държеше да говори с този чистокръвен тартенал?

— Иска да открие дали е бог, предполагам.

— Какво?

— Нов бог имам предвид. Или асцендент, по-точно. Съмнявам се да са замесени и поклонници. Засега.

— Е, тартеналите почитат само онова, което ги плаши, нали? Това е просто някакъв воин, обречен да умре от императорския меч. Едва ли е субект, който да вдъхнови горкия ни Ублала.

Бъг само сви рамене.

Техол изтри потта от челото си.

— Няма ли да ми налееш малко кокоши чай?

— Със или без?

— Със или без какво?

— Пера.

— Зависи. Чисти ли са перата?

— Вече да — отвърна Бъг.

— Е, след като не мога да измисля нещо по-нелепо — със.

Бъг взе една глинена чаша.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, господарю.

Събуди я метално дрънчене в коридора.

Сеймар Дев подскочи и се взря в тъмното.

Стори й се, че чува нечий дъх, точно зад вратата, а след това, съвсем отчетливо, приглушен стон.

Стана, уви се в одеялото и пристъпи на пръсти до вратата. Дръпна резето и я открехна.

— Карса?

Грамадната фигура бързо се обърна към нея.

— О, не си Карса. Кой си?

— Къде е той?

— Кой?

— Онзи като мене. В коя стая?

Сеймар Дев излезе от стаята си и видя неподвижните тела на двамата стражи, които обикновено стояха в коридора. Главите им бяха долепени една до друга, шлемовете им бяха смачкани като с чук.

— Убил си ги?

Гигантът изсумтя:

— А, не. С гръб бяха.

— Искаш да кажеш, че не са те видели.

— Може би само ръцете ми.

Безсмисленият, но странно изчерпателен диалог мина шепнешком. Сеймар Дев махна с ръка и поведе гиганта по коридора към стаята на Карса Орлонг.

— Вътре е.

— Почукай — заповяда гигантът. — После влизаш пред мен.

— Иначе?

— Иначе ще ти тресна главата… една в друга.

Сеймар Дев въздъхна и потропа с юмрук по вратата.

Тя се открехна и в гърлото й изведнъж се опря връх на каменен меч.

— Кой е зад тебе, вещице?

— Гостенин — отвърна тя. — От… отвън.

Карса Орлонг, гол до кръста, с татуировките на избягал роб, спускащи се като безумна паяжина до раменете и гърдите му, прибра меча и отстъпи.

Непознатият избута настрани Сеймар Дев и нахлу в малката стая.

Смъкна се на колене и сведе глава.

— Чист — промълви той. Като молитва.

Сеймар Дев пристъпи вътре, а Карса Орлонг хвърли меча си на нара, пресегна се с една ръка… и стовари юмрука си в слепоочието на госта си.

Непознатият рухна на пода. Кръв бликна от ноздрите му и той примига глупаво към Карса.

— Кръв на тоблакай има в теб. Тоблакай не коленичат пред никого!

Сеймар Дев скръсти ръце и се облегна на вратата.

— Първи урок, когато си имаш работа с Карса Орлонг. Очаквай неочакваното.

Гигантът се надигна и избърса кръвта от лицето си. Не беше широк в раменете колкото Карса, но почти като него.

— Аз съм Ублала Пунг. От тартенал…

— Тартенал?

— Смесена кръв, от някакво местно население на тоблакай — каза Сеймар Дев. — Имало е повече от тях в града. Но са били буквално премахнати, като повечето останали покорени от ледериите племена.

Ублала й изръмжа:

— Не премахнати. Победени. Сега тези, които са останали, живеят на острови в Драконово море.

Сеймар Дев видя как се намръщи Карса на думата „победени“.

Ублала отново се обърна към тоблакая и някак странно неловко промълви: