Вихърът на Жътваря

— Облекчена съм, Надзорник. Тази нощ виждам само онова, което вече съм виждала десетина пъти. Не си мислете обаче, че подценявам врага. Ще се лее много кръв. — Даде знак и групата започна да се оттегля от рида.

Докато слизаха надолу, Брол Хандар рече:

— Не видях никакви постове, Атри-Преда. Нито конни съгледвачи. Това не ви ли се струва странно?

— Не. Те знаят, че сме близо. Искат да видим лагера им.

— С каква цел? Някакъв безсмислен опит да ни сплашат?

— Нещо такова, да.

„Подканяш ме да изпитвам презрение към тези оули. Защо? За да можеш да оправдаеш невлизането на Тайст Едур в бой? На К’риснан? Искаш утрешната победа да е ледерийска. Не искаш да се окажеш задължена пред едурите — не и за тази гигантска кражба на земя, за тази жътва на роби.“

„Така те е посъветвал Факторът, подозирам. Летур Аникт няма да е единственият, който ще сподели плячката.“

„Аз, Атри-Преда, не съм облекчен.“

— Стрели с кремъчен връх? Ти наистина си глупак. Ще се чупят в ледерийската броня. Нищо не мога да очаквам от теб. Добре поне, че го разбирам сега, а не насред боя.

Седнал край огъня, Ток Анастер зяпна след тръгналия нанякъде из тъмното Торент. „Бърза. За нещо важно. За нужника, да речем.“ Отново заоглежда перата на имасските стрели. „Дар от стар приятел. Онази подрънкваща и поскърцваща торба кокали.“ Почти не помнеше последния път, когато е бил с приятели. Грънтъл може би. Друг континент. Пиянска вечер… салтоанско вино ли беше? Гредфалански ейл? Не помнеше.

Наоколо се носеше многохилядно бръмчене — от движението из лагера, от тихите разговори край огньовете. Старци и старици, сакатите, децата. Огън, пращящ за всеки оул.

„И там някъде, в равнината — Червената маска и неговите воини. Нощ без огньове, без разговори. Нищо освен тихото точене на желязо. Шепотът на желязо и камък в нощта.“

Простичка хитрина. Успехът й зависеше от очакванията на ледериите. Вражески съгледвачи бяха зърнали този лагер в края на краищата. Както беше предвидено. Безброй огньове в тъмното, подходящо близо Баст Фулмар, полето на предстоящата битка. Точно така, както уж трябваше да е.

Но Червената маска имаше други планове. И в помощ на заблудата, подозираше Ток, някоя тайнствена магия от К’Чаин Че’Малле.

Появи се старец, изникна в светлината на огъня с кривите си крака. Ток го беше виждал да говори с Червената маска, често дори яздеше до бойния главатар. Седна срещу Ток, погледна го, после се изплю в пламъците, кимна на цвърченето и рече:

— Не ти вярвам.

— Съкрушен съм.

— Тия стрели… обвързани са с ритуална магия. Но дух не ги е благословил. Що за чародейство е това? Ледерийско? Да не си същество на Плочите и Крепостите? Предател в редиците ни. Измяна кроиш, мъст, че ви изоставихме.

— Да ме разпалиш ли се опитваш, старей? Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма жарава в пепелта, нищо, което да се разпали.

— Млад си.

— Не толкова, колкото си мислиш. А и какво общо има това с всичко останало?

— Червената маска те харесва.

Ток се почеса по изваденото око.

— Да не ти се е размътил умът от възрастта?

— Знам тайни.

— И аз.

— С моите не могат да се сравнят. Там бях, когато сестрата на Червената маска се самоуби.

— А аз суках мляко от цицата на Матрона на К’Чаин Че’Малле. Стига „цица“ да е подходящата дума.

Старецът като че ли дори се подсмихна.

— Хм, добра лъжа. Но не е играта, която играя аз. Видях с ей тия очи големите морски канута. На северния бряг. Хиляди и хиляди.

Ток почна да прибира стрелите в кожения колчан.

— Тези стрели ги направи мъртвец. Мъртъв от стотици хиляди години, дори повече.

Сбръчканото лице срещу него се сбръчка още повече.

— Виждал съм скелети да тичат нощем — ей в тая долина.

— Това тяло, което виждаш, не е моето. Откраднах го.

— Само аз знам истината за Баст Фулмар.

— Бащата на това тяло беше мъртвец — издиша последния си дъх, докато взимаха семето му на бойното поле.

— Онази победа всъщност беше поражение.

— Това тяло крепнеше от човешко месо.

— Червената маска ще ни предаде.

— Тази уста се пълни със слюнка, като те гледам.

Старецът се надигна.

— Злото говори с лъжи.

— А доброто знае само една истина. Но тя е лъжа, защото винаги има повече от една истина.

Нова тлъста храчка в пламъците, последвана от сложна поредица жестове във въздуха над тях, плетеница от магически прегради, която за миг сякаш се завихри над тънкия дим.

— Ти си пропъден — заяви стареят.

— Представа си нямаш, старче.

— Мисля, че отдавна трябва да си умрял.

— Толкова пъти, че не мога да ги преброя. Почна се с един къс луна. След това една кукла, после… о, не е важно.

— Торент казва, че ще побегнеш. Накрая. Казва, че куражът ти е свършил.

Ток сведе поглед към пламъците.

— Отдавна.

— И тогава той ще те убие.

— Стига да може да ме хване. Ако има нещо, което знам как се прави, то е язденето.

Стареят изръмжа и си тръгна, побеснял.

— Куражът — промърмори на себе си Ток. — Да, това е. И може би страхът наистина е насаден в костите.

„Защото нека да си го признаем, Анастер изобщо не беше хладно желязо. Нито горещо, впрочем.“

Някъде в нощта отекна пронизителен вълчи вой.

Ток изсумтя.