Вихърът на Жътваря

— Е. Ти си единственият останал. Трябва ли тяхната смърт да бъде празна, забравена, без смисъл?

Удинаас се помъчи да се задържи на земята, но камъните се изтръгваха от ръцете му, песъчливата пръст се сипеше, ноктите му дълбаеха бразди.

— Намери някой друг!

Писъкът му отекна, запокитен сякаш право към храма, през зейналия вход, и закънтя вътре — пленен, ограбен, кънтеше и екнеше, все едно вече не беше собственият му глас, а на самия храм — скръбен вик на умиране, на отчаяна борба. Храмът, дал глас на жаждата си.

И нещо разтърси небесата. Мълния без блясък, гръм без звук — поява, разтърсила света до основи.

Целият храм се наклони на една страна, облаци прах блъвнаха между зиданите без хоросан камъни. Само мигове преди да рухне…

— Не! — изрева мъжът на стълбището. — Този е мой! Моят Т’орруд Сегюл! Виж тези мъртъвци — те трябва да бъдат спасени, изкупени, трябва да бъдат…

И отекна друг глас, зад Удинаас, висок, далечен, гласът на самото небе:

— Не, Блудни. Тези мъртъвци са Форкрул Ассаил. Мъртви от собствената ти ръка. Не може да ги убиеш, за да ги спасиш…

— Зла вещице, ти нищо не знаеш! Те са единствените, които мога да спася!

— Проклятието на Древните богове — виж кръвта по дланите си. Всичко това е твое деяние. Всичко.

И над Удинаас закръжи огромна сянка. Завъртя се в кръг.

Задуха вятър, задърпа нагоре черните коси на мъртъвците, заплющя в разкъсаните дрипи. Последва внезапен натиск, като от огромна, спускаща се от небесата тежест и драконът се появи — между Удинаас и Блудния; дългите задни крайници се изпънаха, ноктите се впиха в студените тела, премазаха ги с хрущенето на кости, докато гигантското същество кацаше на склона. Гъвкавият врат се изви, огромната глава се доближи до Удинаас. Очите бяха бял пламък.

Гласът на дракона прокънтя в черепа му:

— Познаваш ли ме?

Сребристи пламъци пробягаха по златните люспи, присъствие, излъчващо нажежен зной — телата на Форкрул Ассаил почерняха, запращя опърлена кожа, започна да се лющи. Мазнини се топяха, изригваха от издути мехури, закапаха от стави.

Удинаас кимна.

— Менандори. Сестрата Зора. Насилницата.

Отвърна му гъгнив смях. Главата се извърна, кривна се нагоре към Блудния.

— Този е мой. Заявила съм го отдавна.

— Заявявай каквото си искаш, Менандори. Преди да свършим тук, ще ми го дадеш. Драговолно.

— Нима?

— Като… отплата.

— За какво?

— За вест за сестрите ти.

Тя се изсмя отново.

— Нима допускаш, че не знам?

— Но аз предлагам повече. — Богът вдигна червените си ръце. — Мога да се погрижа да се отстранят от пътя ти, Менандори. Просто… подбутване.

Драконът завъртя глава, изгледа отново Удинаас.

— Заради този?

— Да.

— Е, добре. Можеш да го имаш. Но не и детето ни.

Този път се изсмя Блудния.

— Кога за последен път навести онова… дете, Менандори?

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че вече е пораснал. Умът му си е негов. Не твой, Менандори. Предупредена си и този път не искам нищо в замяна. Древните богове, мила, могат понякога да са милостиви.

Тя изсумтя — лъх от груба сила.

— Чух за това. Чудесна пропаганда, залъка, който подхвърляш на своите прегладнели жалки поклонници. Този мъж, този баща на моето дете, той ще те провали. Т’орруд Сегюл. Той няма вяра. Състраданието у него е като мийр-рат в яма с лъвове — танцува по-бързо, отколкото можеш да видиш, но е на няколко мига от унищожението. Дълго си е играл с него, Блудни. Няма да го уловиш, не можеш да го поискаш, не можеш да го обвържеш за своята кауза. — Отново се разнесе жестокият й смях. — Той взе от мен повече, отколкото съзнаваш.

„Включително страха ми от теб, кучко.“

— Мислиш си, че можеш да ме дадеш ли, Менандори?

Очите лумнаха в насмешка или презрение, или и двете.

— Говори тогава, Удинаас. Да чуем дръзките ти претенции.

— Двамата си мислите, че вие сте ме призовали тук, нали? За своята глупава война. Но истината е, че аз ви призовах.

— Ти си луд…

— Може би, Менандори. Но това е мой сън. Не твой. Не негов. Мой.

— Глупак — сопна се тя. — Само се опитай да ни прогониш…

Удинаас отвори очи, зяпна студеното ясно нощно небе и си позволи да се усмихне. „Мой сън, мой кошмар.“ Придърпа кожите около себе си, сви крака — да се увери, че не са счупени. Скованост в коленете — нормално след толкова пълзене през скали и лед, — но топли от живот.

— Всичко е наред — въздъхна той.

— Добре — каза Кетъл.

Удинаас се обърна. Тя беше приклекнала до него.

— Защо си будна? — попита учудено.

— Не съм. И ти не си. Онзи храм… рухна. След като ти напусна.

— Дано да е размазал Блудния. Нея също.

— Не. Ти вече го отпрати. И нея.

— Но не и теб.

— Да. Ти не знаеше, че съм там.

— Добре, значи все още сънувам. Какво искаш?

— Онзи храм. Не можеше да побере всички онези души. Цялата онази скръб. Беше счупен и затова падна. Това трябваше да видиш. За да разбереш, когато всичко се случи. И да не бъдеш тъжен. И да можеш да правиш това, което той иска от теб да правиш, само че не по начина, по който той си е мислил, че ще бъде. Това е всичко.

— Хубаво. Сега изпълзи обратно в твоите си сънища, Кетъл.

— Добре. Само запомни: не бързай да плачеш. Трябва да изчакаш.

— Тъй ли? Колко да чакам преди този плач?