Вихърът на Жътваря

Но тя си беше отишла.

Хванал беше някаква проклета треска от гниещия лед. Трепереше и халюцинираше вече от три-четири нощи. Шантави сънища в други сънища, и още и още. Халюцинации за топлина, за удобни, а не подгизнали от пот кожи, за загадъчни приятни разговори, в които смисълът не беше важен. „Обичам този живот. Предсказуем е. Общо взето. А когато не е, не е по-различно. Приемам каквото и да ме споходи. Сякаш всяка нощ получавам уроци по… контрол.“

Сега бе времето за огромната маса, отрупана с любимите му ястия.

Казваха, че бил измършавял като призрак.

Но всяка нощ ядеше до насита.

Утринните лъчи бяха избутали сенките в клисурите и долините и бяха превърнали увенчаните със сняг върхове в топено злато. Серен Педак се надигна от кожите и стана, мръсна и чорлава. Гърлото я дращеше, очите й сълзяха — алергиите й само влошаваха положението. Разтреперана в режещия вятър, тя загледа как Феар Сенгар се мъчи да разпали огъня. Замръзналото от векове дърво гореше трудно. Кетъл беше събрала трева и сега коленичи с нея до Тайст Едур.

От мястото, където Удинаас още лежеше под тежките кожи, се чу накъсана кашлица. След миг той бавно се надигна и седна. Лицето му се бе зачервило от треската, пот бе избила на челото му, очите му бяха помръкнали. Издаде някакъв хриплив звук и Серен чак след миг разбра, че е смях.

Феар завъртя рязко глава, като ужилен.

— Разсмива ли те това? Или предпочиташ да започнеш деня със студено ядене?

Удинаас примига към едура, после сви рамене и извърна поглед.

Серен се покашля.

— Каквото и да го е разсмяло, Феар, нямаше нищо общо с теб.

— Сега пък от мое име ли ще говориш? — попита Удинаас. Изправи се немощно на крака, още загърнат в кожите. — Това би могло да е поредният сън. Всеки момент онзи белокож воин, кацнал ей там, може да се превърне в дракон. А детето Кетъл ще си отвори устата като порта, в която Феар Сенгар ще потъне погълнат от собствения си глад за измяна. — Вялите му помръкнали очи се спряха на Серен Педак. — А ти ще сътвориш изгубени векове, Аквитор, сякаш в безумията на историята изобщо има какъвто и да било смисъл.

Тракване на завъртяна около пръст верижка придружи странните му фрази.

Удинаас се обърна към Клип и се усмихна.

— А ти бленуваш да топнеш ръце в езеро от кръв, но не някоя стара кръв. Въпросът е, можеш ли да манипулираш събития, за да постигнеш този червен потоп?

— Треската ти е сварила ума — каза с ответна усмивка воинът Тайст Андий. И се обърна към Силхас Руин. — Убий го или го остави тук.

Серен Педак въздъхна.

— Клип, кога ще започнем спускането? Долу ще се намерят билки, които да надвият треската му.

— Чак след дни — отвърна той, без да спира да върти верижката в дясната си ръка. — А и тогава… съмнявам се, че ще намериш каквото търсиш. Освен това болестта му не е съвсем естествена.

Силхас Руин рече, загледан нагоре по пътеката, която щяха да изкачват този ден.

— Истината казва. Стара магия изпълва този зловонен въздух.

— От кой вид? — попита Серен.

— Смесена е. Може би… К’Чаин Че’Малле — те рядко прилагаха магията си по лесноразбираем начин. Никога в битка. Спомням си нещо… некромантско.

— Това същото ли е?

— Не мога да кажа, Аквитор.

— Тогава защо само Удинаас е заразен? А ние не?

Никой не отвърна, чу се само поредният хриплив смях на Удинаас.

Изтракаха пръстени.

— Имам си предположения — подхвърли Клип.

Разговорът отново замря. Кетъл отиде и застана до Удинаас, сякаш за да му предложи закрилата си.

Огънят най-сетне се разгоря. Серен взе котлето и тръгна за чист сняг, което уж трябваше да е съвсем лесна задача. Но полуразтопените преспи бяха замърсени с останки. Петна гнила растителност, пластове въглен и прах, трупчетата на някакви обитаващи леда червеи или буболечки, съчки и клони и късове от безброй животни. Едва ли щеше да е вкусно. Чудеше се защо всички не са се поболели.

Спря пред дълга тясна ивица покрит с кора сняг, запълнил пукнатина или гънка в скалата. Извади ножа си, коленичи и започна да рови в нея. Закъртиха се ледени парчета. Тя ги оглеждаше едно по едно, хвърляше настрана най-посивелите от мръсотия, а другите слагаше в котлето. Не беше съвсем като обикновените ледници — малкото, които бе виждала отблизо. В края на краищата те бяха съставени колкото от пълзящ лед, толкова и от многобройните снеговалежи. Снеговете обикновено образуваха сравнително девствени пластове. Но тук беше все едно въздухът, през който е падал снегът, е бил наситен с мръсно и е зацапвал всяка падаща снежинка. „Въздух, пълен с пушеци, пепел, късове от живели някога твари. Какво ли е могло да причини това?“ Да беше само пепел, щеше да си го обясни като последица от вулканично изригване. „Но не и проклетите парчета кожа и месо. Що за тайни крият тези планини?“

Заби върха на ножа в леда и натисна силно. Цялата останала ивица лед изведнъж се повдигна и се откърти от цепнатината. А там, под леда, лежеше копие.