Вихърът на Жътваря

Прътът, дълъг колкото ръста й, не беше дърво. Лъскаво, пъстро кехлибарено и кафяво, изглеждаше почти… люспесто. Широкият връх беше от един къс, острие и ствол, нефрит, млечно гладък и листовиден. Не се виждаше лепило или каишка за стягане към жлеба в пръта.

Тя издърпа оръжието. Видя, че повърхността е получена от последователно и сложно рогово напластяване, което обясняваше пъстротата. Не успя да открие обаче как са положени пластовете. Копието беше изненадващо тежко, сякаш прътът се беше минерализирал.

— Виж, това е интересно — проговори глас зад нея.

Тя се обърна и изгледа Клип с насмешка, макар за миг да изпита раздразнение.

— Навик да следиш хората ли имаш, Клип?

— Не, предимно ги водя. Знам, тази задача служи да те избута настрани. Кара те да се чувстваш безполезен.

— Други гениални наблюдения, които да споделиш?

Той сви рамене и отново завъртя проклетата верижка.

— Това копие, дето го намери. То е на Т’лан Имасс.

— Това нещо важно ли трябва да ми говори?

— Ще.

— Не е оръжие, с което ти се биеш, нали?

— Не. И не се крия зад дърветата да повръщам.

Тя се намръщи.

Той се засмя и се обърна.

— Роден бях в Тъмата, Аквитор.

— И?

Той я погледна през рамо.

— Защо според тебе съм Смъртният меч на Чернокрилия господар? Заради хубавата ми външност? Чаровния ми нрав? Уменията ми с ножовете?

— Е, ти изчерпа целия ми списък от причини.

— Ха-ха. Чуй ме. Роден в Тъмата. Благословен от нашата Майка. Първият от хиляди години — тя се отвърна, знаеш. Отвърна се от избраните си синове. Хиляди години ли? По-скоро десетки хиляди. Но не и от мен. Аз мога да вървя в Мрака, Аквитор. — Махна с верижката към другите. — Дори и Силхас Руин не може да заяви това.

— Той знае ли?

— Не. Това ще е нашата тайна толкова задълго, колкото ти решиш.

— И защо да не му кажа, Клип?

— Защото аз съм единственият, който може да го спре да не ви убие. Теб и Удинаас — двамата, които смята за най-безполезни. Всъщност — потенциални врагове.

— Врагове? Защо трябва да мисли така? — Поклати глава невярващо. — Ние сме само буболечки, които може да стъпче, когато му хареса. Враг е този, който представлява заплаха. Ние — не.

— Е, по този въпрос не виждам нужда да те осведомявам. Засега.

Тя изсумтя, обърна се и вдигна котлето с парчетата искрящ лед.

— Смяташ да си задържиш находката? — попита Клип.

Серен погледна оръжието в дясната си ръка.

— Удинаас може да го използва за тояга.

Клип й отвърна с горчиво жесток смях.

— О, каква несправедливост, Аквитор. За оставено оръжие като това.

Тя го изгледа намръщено.

— Говориш сякаш си го разпознал. Така ли е?

— Да кажем само, че мястото му е с нас.

Объркана, тя го подмина и тръгна назад към бивака.

Копието плашещо бързо привлече вниманието на Силхас Руин, — преди да се обърне рязко към нея, той сякаш потръпна. Удинаас също — вдигна рязко глава, щом тя тръгна към него. Обзе я внезапен страх.

— Удинаас, намерих това. Можеш да се подпираш на него.

Той изпъшка и кимна.

— Връх от нефрит — не може да е много остър, нали? Поне няма да залитна и да си избода окото, освен ако не се постарая много, а защо да го правя?

— Не се подигравай с това — намеси се Силхас Руин. — Използвай го както ти предложи Аквиторът, разбира се. Но знай, че не е твое. Ще се наложи да го предадеш — знай това, Удинаас.

— Да го предам. На теб ли?

Отново потръпването.

— Не.

И Силхас Руин отново им обърна гръб.

Удинаас се усмихна отпаднало на Серен.

— Прокълнато оръжие ли ми даде току-що, Аквитор?

— Не знам.

Той се подпря на него.

— Е, все едно. Нося цял куп проклятия — едно в повече едва ли ще промени нещо.

Стопиха леда и напълниха меховете. Още едно котле осигури водата за бульон от билки, сланина от мирид, диви плодове и мъзга от явор — последните дървета, които бяха видели преди десет дни при едно изкачване, където въздухът беше свеж и наситен със сладникаво острия мирис на живот. Тук нямаше никакви дървета. Нямаше дори храсти. Растителността, която ги обкръжаваше, едва стигаше до глезените — заплетен свят на лишеи и мъхове.

Стиснал купата с бульон в треперещите си ръце, Удинаас заговори на Серен.

— Тъй. Просто за да изясним нещата в този наш епичен фарс, ти ли намери копието, или то — тебе?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Сега е твое.

— Не. Силхас е прав. Ти само ми го зае, Аквитор. Хлъзга се като мас в ръцете ми. Не бих могъл да го използвам за бой дори и да знаех как, а не знам.

— Не е трудно — подхвърли Клип. — Просто не го държиш откъм острия край и мушкаш хората с него, докато не паднат. Още не съм срещал воин с копие, когото да не мога да насека на парчета.

Феар Сенгар изсумтя.

И Серен знаеше защо. Беше достатъчно, за да разведри тази сутрин, достатъчно, за да докара кисела усмивка на устните й.

Клип забеляза и се подсмихна, но си замълча.

— Прибирайте — каза след малко Силхас Руин. — Омръзна ми да ви чакам.

— Непрекъснато ти го казвам — рече Клип и отново завъртя пръстените. — Всичко ще си дойде на мястото, когато му дойде времето, Силхас Руин.