Вихърът на Жътваря

— Във времето преди равнините да се спуснат, шаманите и техните ужасни поклонници свирели музика в часа на смъртта на слънцето, в нощта на най-късия му преход и в други свещени моменти, преди снеговете да дойдат. Те не използвали кожени барабани. Нямало нужда. Не, те използвали кожата на земята, погребаната отдолу гора. Биели по кожата на света, докато всеки звяр в равнината не затрепери, докато бедерините не наскачат обзети от ужас и не побегнат, десетки хиляди в нощта — та с това да отговорят на музиката на Рогатите шамани, да захранят черната им магия.

— Но земята пропаднала накрая — вкопчени във вечността, шаманите убили самата земя. Това проклятие е неуморно. Това проклятие е готово да ни стисне за гърлата — всеки един от нас тук — още тази нощ, стига да можеше. — Червената маска замълча, сякаш за да остави ужаса да протече през сърцата на слушащите го. — След това Рогатите шамани събрали своите безсмъртни воини и се отправили на война. Изоставили тази равнина — и от онова време само падналите в битка били връщани тук. Разбити на късове, съсухрени като самата равнина, без никога да посегнат или да погледнат към небето дори. Такова било проклятието им.

— Ние не забравяме. Не ни е дадено да го забравим. Нито ще го забравим. — Червената маска пак замълча за миг. — Баст Фулмар, Долината на барабаните. Ледериите вярват, че изпитваме към нея велико преклонение. Вярват, че тази долина е била мястото на древна война между оулите и К’Чаин Че’Малле — макар ледериите да не знаят истинското име на нашия древен враг. Навярно наистина е имало схватки, съхранени от паметта, но изкривени и наново скалъпени в лъжливи форми. Мнозина от вас се придържат към тях, вярват, че са истина. Древна битка. Която сме спечелили. Която сме загубили — някои стареи са горди с втората тайна, сякаш поражението е било нож, скрит в ръката им. — Червената маска презрително сви рамене. Бледата светлина се усили. Птичи зов се извиси от ниските храсти.

— Баст Фулмар — повтори Червената маска. — Долината на барабаните. Ето я тайната истина. Рогатите шамани са барабанили по кожата на тази долина преди нас. Докато целият живот не бил отнет, докато не останало нищо. Защото по това време шаманите не били сами, не и за своя зъл ритуал. Не, други от техния вид се присъединявали към тях — на далечни континенти, на стотици, хиляди левги оттук, всички до един в същата онази нощ. Да изтръгнат своя живот от земята, да изтръгнат от земята собствения й живот.

Тишина. Нито един воин не посмя да си поеме дъх. Задържа се… дълго.

Червената маска ги освободи от вцепенението с нова въздишка.

— Баст Фулмар. Сега ставаме и тръгваме на бой. В Долината на барабаните, мои воини, ледерийската магия ще се провали. Едурската магия ще се провали. В Баст Фулмар няма вода от магия, няма поток на сила, от който да се гребе. Всичко е изпито, за да утоли огъня, който е животът. Нашият враг не знае това. Те ще открият истината този ден. Твърде късно. Днес, мои воини, ще бъде желязо срещу желязо. Това и нищо друго.

Червената маска стана.

— Разнесете истината до всеки воин. И се пригответе. Тръгваме на бой. Към победа.

Кураж изпълни гръдта на Масарч и той се усети, че е станал на крака, разтреперан, и ето, че се движеше вече в отстъпващия сумрак и шепнеше думите му на всички, които срещнеше. Отново и отново.

— Баст Фулмар пее днес. Пее: няма магия. Няма магия!

Коняри взимаха конете и ги отвеждаха през двора зад нея. Атри-Преда Ян Товис връчи юздите на един прислужник и закрачи към ниския вход на имението. На тридесет левги от пристанищното градче Ренис, цитаделата Боарал бе рожденото място на бригада „Зелени куртки“, но това бе станало преди столетие, а сега някакъв трети или четвърти син на далечен родственик на Боарал държеше това укрепление, съхранил остарялата титла Дреш-Преда или „лорд владетел“. И под негова команда — гарнизон, състоящ се само от десетина войници, поне двама от които — при външната порта — бяха пияни.

Уморена, със схванати от седлото мускули и определено изнервена, Ян Товис изкачи четирите широки ниски стъпала до увенчаната с трегер входна врата. Никакъв часови на пост. Дръпна резето, изрита тежката врата и продължи през сумрачното фоайе, като стресна две старици с ведра и бърсалки от халит.

Те трепнаха, сведоха очи и припряно се поклониха.

— Къде е Дреш Боарал? — попита намръщено Здрач, докато смъкваше тежките си ръкавици.

Стариците се спогледаха, после едната опита някакво подобие на реверанс и отвърна:

— Мадам, ами той, такова, спи май, тъй де. Пък ние викаме, такова, да му попочистим вечерята.

Другата само изсумтя глухо.

Чак сега Ян Товис улови киселата миризма на повръщано под тази на сапуна за пране.

— А Оръжейникът къде е?

— Мадам… — Ново приклякане. — Тръгна той, с четири войничета, на запад рекоха, до брега, бръз като мидена цръцка, ей на, то облакът още не е улегнал.

— Скоро е тръгнал значи? По каква причина? И колко далече е оттук до брега?

— Мадам, под камбана ще да е, какъвто е бръз.

— А причината?

Ново загадъчно споглеждане.