Вихърът на Жътваря

— Майка ви умря преди година — промълви Пули тихо, е тъжен глас.

Другата вещица добави:

— Прехвърляли се от Острова, лодката се обърнала. Казват, че било някой демон от дълбините, избутан толкова близо от черна магия, от открито море — същата магия, кралице, която е подгонила и Оръжейника, на запад, както разправят. Демон изпод лодката — и всички се удавили. Шепнел от водите, кралице, тъмни като черна нощ.

Ян Товис си пое дълбоко дъх. Да си шейк значеше да познаваш скръбта. Майка й беше мъртва, вече лице, лишено от живот. Но тя не я беше виждала вече повече от десетилетие, нали? Откъде тогава тази болка? „Защото тук има нещо друго.“

— Как се казва този Оръжейник, Пули?

— Йедан Дериг, ваше величество. Стражът.

„Братът, когото не съм срещала никога. Онзи, който избяга — от своята кръв, от всичко. Избяга почти толкова далече, колкото и аз.“ И все пак вярна ли бе изобщо онази стара приказка? Стражът беше тук, в края на краищата, едва на камбана езда от брега. Вече разбираше защо е препуснал в тази нощ. „Нещо друго има.“

Ян Товис придърпа наметалото си, започна да надява ръкавиците.

— Нахранете добре войниците ми. До съмване ще се върна с Дериг. — Тръгна към вратата, но спря. — Лудостта, поразила Дреша, Пули.

Вещицата зад нея отвърна:

— Че то ще е много късно за него, ваше величество. Но ще остържем Черния камък тази нощ. Преди да дойдат едурите.

„О да, пратих да ги доведат, нали?“

— Предполагам, че бързата екзекуция на Дреш Боарал ще е нещо като милост за горкия човек.

— Смятате да го направите, преди едурите да дойдат тука ли?

— Да, Пули. Ще умре, предполагам, при опит да избяга. — И попита: — Пули, колко заклинателки са останали?

— Над двеста, ваше величество.

— Хм.

— Кралице — намеси се другата, — вестта ще се разнесе, от нишка на нишка по паяжината, дет’ викат, преди изгрев-слънце. Избран ви е годеник.

— Така ли? Кой?

— Шейк Брулиг, от Острова.

— И моят годеник остава ли на Втори девичи форт?

— Така мислим, ваше величество — отвърна Пули.

Тя се обърна.

— Не знаете?

— Паяжината е скъсана, ваше величество. Вече близо месец. Лед, мрак и шепоти, не можем да стигнем през вълните. Брегът е сляп за морето, ваше величество.

„Брегът е сляп за морето.“

— Такова нещо случвало ли се е преди?

Двете вещици поклатиха глави.

Здрач бързо излезе навън. Конниците й я чакаха, смълчани от умора.

— Атри-Преда?

— Към брега — каза тя и яхна коня си. — В галоп.

— Какво им е станало?

Лицето на кучкаря се бе изкривило от отчаяние, сълзи се стичаха по обветрените му страни и лъщяха като пот по брадата му.

— Отровени са, Атри-Преда! Отровено месо, оставено на земята — ще ги загубя всичките!

Биват изруга тихо.

— Тогава ще трябва да минем без тях.

— Но едурските магове…

— Щом нашите не могат да ги изцерят, Беликт, няма да могат и магьосниците им — едурските племена не гледат кучета за война, нали? Съжалявам. Сега ме оставете.

Само поредната неприятна изненада, посрещнала утрото. Армията й беше вървяла в марш през последните две камбани, за да стигне долината — тя искаше първа да подреди войските си за предстоящия бой, да принуди Червената маска да реагира, вместо да има инициативата. Предвид разположението на оулския лагер не беше сметнала за нужно да бърза в този марш: допускаше, че диваците ще се появят на източния склон на Баст Фулмар най-рано по обед и че ще се лишат така от всякакво предимство с яркото утринно слънце зад гърбовете им.

Но вражеският лагер се беше оказал заблуда.

Съгледвачите се бяха върнали при колоната и донесоха, че врагът е строен в пълна готовност при Баст Фулмар.

Как маговете й не ги бяха открили? Нямаха отговор, освен притеснителния страх в очите им. Дори К’риснан на Брол Хандар, Ден-Рата и неговите четирима заклинатели не можеха да обяснят успеха с измамата на Червената маска. Вестта бе оставила у Биват горчивия вкус на самообвинението — разчитането на магове се бе оказало грешка, мързел, тежко облегнат на предишни успехи. Конните съгледвачи щяха да разкрият заблудата преди дни, ако си беше направила труда да ги прати извън линията на видимост. Държането им наблизо бе гарантирало, че няма да има внезапни набези и ненадейни засади, ходове, с каквито оулите бяха прочути. Следвала беше доктрината до последната буква.

„Проклет да е Червената маска. Явно знае тази доктрина не по-зле от мен. И я използва срещу нас.“

Сега битката бе неизбежна и яркото утринно слънце щеше да блести в очите на войниците й, когато се пролееше първата кръв.