Вихърът на Жътваря

„Крехък. О, да, има го това. Твърде много влях през себе си, докато се мъчех да го отбия. Тленната плът и кост не могат да понесат повече. Най-старото правило от всички, Гуглата да ме вземе.“

Отвори портала с усилие, чу как водата рукна с грохот към отвъдното селение — течението повлече краката му — и се хвърли напред с вик:

— След мен!

Отново онзи замайващ, ужасен миг на задушаване, а след това той вече газеше през поток, вода плискаше от всички страни, течеше устремно… и го обгърна студен зимен въздух, сред облаци пара.

Трул Сенгар залитна покрай него, опита да се подпре на копието, но падна.

Задъхан, Бързия Бен се обърна.

И видя другият му спътник да изниква от белите мъгли.

Изненаданият вик на Трул Сенгар стресна птиците в близката гора — дърветата бяха високи до коленете и те се понесоха във въздуха и закръжиха над главата на Онрак Прекършения. А той вдигна глава нагоре и спря.

И Бързия Бен видя как гърдите на Онрак се издуха от поетия дъх, който продължи сякаш безкрай.

И зяпна лицето му — гладка обветрена кожа. Зелени очи блестяха под тежкия ръб на челото. После два потока студен въздух блъвнаха от широкия, хем сплеснат, хем леко извит нос на Онрак.

— Онрак? — извика слисано Трул Сенгар. — В името на Сестрите, Онрак!

Малките очи, почти скрити под гънките на клепачите, го погледнаха. Нисък отекващ глас проехтя от устата на воина от плът и кръв.

— Трул Сенгар. Това ли… това ли е то тленността?

Тайст Едур пристъпи към него.

— Не помниш ли? Какво е да си жив?

— Аз… да. — Израз на почуда на широкото лице. — Да. — Нов дълбок дъх и издишване, диво в ликуващото си тържество. — Илюзия ли е това, магьоснико? Сън? Пътуване на духа ми?

— Не мисля. В смисъл, мисля, че си е съвсем истинско.

— Тогава… Този свят. Това е Телланн.

— Може би. Не съм сигурен.

Трул Сенгар се беше смъкнал на колене и Бързия Бен видя сълзите по смуглото му лице.

А едрият мускулест воин, все още облечен в прогнилите кожени дрипи, бавно огледа смразения пейзаж на волната тундра. И прошепна:

— Телланн. Телланн.

— Когато светът бил млад — започна Червената маска, — тази планини, които ни обкръжават, били по-високи, по-близо до небето. Пръстта била като тънка кожа, покрила дебелата плът от замръзнало дърво и листа. Покрили изгнилия труп на древни лесове. Под лятното слънце невидими реки течали през тази гора, между всяка вейка и всеки прекършен клон. И с всяко лято слънчевият пек ставал по-силен, сезонът по-дълъг, и реките течали, отмивали огромния погребан лес. И тъй равнините се спускали, улягали, пресъхналата гора се разпадала на прах, и с дъждовете още вода попивала надолу, отнасяла тази прах на юг, на север, на изток, на запад, по руслото на долини, събирала се в потоци. И течала, и течала, във всички посоки…

Масарч седеше и слушаше с другите воини — двадесетина или повече вече, събираха се да чуят древната приказка. Никой обаче — включително и той — не я беше чувал разказана точно по този начин, думите да излизат от люспестата червена маска — от воин, който рядко говореше, ала сега говореше с лекота, уподобяваше със съвършена точност ритъма на стареите.

К’Чаин Че’Малле стояха наблизо, тежки и неподвижни, като две гротескни статуи. Но Масарч си мислеше, че и те слушат — също като него и приятелите му.

— Земята напуснала небето. Земята улегнала на камък, самата кост на света. Така земята се променила, за да отвърне на прокълнатите заклинания на Рогатите шамани, онези, които коленичат сред балваните, поклонниците на камъка, майсторите на оръжия. — Помълча за миг. — Това не е случайно. Това, което описах току-що, е само едната истина. Има и друга. — Последва по-дълга пауза, след нея — много дълга въздишка. — Рогатите шамани, чепати като коренища, малкото останали, малцината, които още терзаят сънищата ни и странстват из тази древна равнина. Крият се в цепнатините на костта на света. Телата им понякога почти ги няма и само сбръчканите им лица се взират от тези цепнатини, воюват с вечността, както подобава на ужасното тяхно проклятие.

Не само Масарч потръпна в предутринния мраз от образите, разбудени от думите на Червената маска. Всяко дете знаеше за извратените злонамерени духове, обвивките на отдавна, отдавна умрели шамани, неспособни да умрат истински. Търкалянето на камъни в странни фигури под осеяни със звезди нощни небеса, дъвченето със зъби по повърхността на канари, за да изрисуват страховити сцени, които се появяваха едва в предвечерния сумрак или на зазоряване, когато слънчевата светлина е новородена или гасне в смърт — а много по-често балваните стояха под ъгъл така, че тъкмо няколко мига преди свечеряване се разбуждаше дълбоката магия и образите изникваха от привидно случайните драскулки в камъка. Магия, караща и вятъра да замре по такива места…