Вихърът на Жътваря

Серен извърна лице към високите върхове на север. Златото бе избледняло, изцедено от всякакъв живот, от всякакво чудо. Чакаше ги нов ден изнурителен път. Настроението й помръкна и тя въздъхна.

Да имаше избор, тази игра щеше да си е неговата. Не на Котильон, не на Сенкотрон. Но предостатъчно подробности бяха засипали Бен Адефон Делат, тежки и мрачни като пепел от горски пожар, така че не искаше да се занимава с чужди проблеми. След Анфиладата при Пейл животът му бе тръгнал главоломно. Чувстваше се все едно се търкаля по склона на стръмен хълм, все на стъпка от кършещ кости и пръскащ кръв сблъсък.

Такива чувства някога само го правеха по-силен. Бяха доказателство, че е жив.

Но… твърде много приятели бяха паднали по пътя. Твърде много. И той с неохота приемаше други да заемат местата им — не дори този примирен Тайст Едур с толкова изпълненото му с мъка сърце от раната на скръбта; не дори онзи проклет Т’лан Имасс, който газеше сега през кипящо море от спомени, сякаш търсеше някой — само един, — който да не хлипа от безсилие. Лоша компания за Бързия Бен — направо открито подканяха към приятелство. Не жал — тя щеше да е по-лесна. Не, проклетото им благородство унищожаваше тази възможност.

А виж къде бяха отишли всичките негови приятели. Уискиджак, Хедж, Дужек Едноръкия, Калам… е, не беше ли винаги така, тази болка от загубата тъй лесно надвиваше… още неизгубените? А този тъжен списък бе само най-новата версия. Всичко след Пейл. А другите, от толкова отдавна? „Не ни е леко на нас, проклетите оцелели. Никак.“

Тази мисъл го накара да се подсмихне вътрешно. Какво бе това чувство на самосъжаление? Жалко самооправдание — и нищо друго.

Газеха през хладката дълбока до кръста вода и оставяха подире си облаци нанос, улегнал над невидимото павирано езерно дъно. Следваха ги някакви риби, извитите им гърбове се показваха от време на време от едната или от другата им страна; назъбените гръбначни перки и издуването на водата намекваха за размери малко прекалено големи за спокойно съзерцание.

Най-неприятното от всичко бе коментарът на Трул Сенгар само отпреди няколко мига, че тези риби сигурно са от същия вид, който се бил опитал да го изяде веднъж.

А Онрак Прекършения добави:

— Да, същите са като ония, дето се бихме с тях на бента, макар че онези, разбира се, бяха в сухоземния си стадий на живот.

— И защо са тук? — попита Трул.

— Гладни са — отвърна Онрак.

Предостатъчно беше, точно тук и в този момент, за да извади Бързия Бен от мрачното му мълчание.

— Слушайте, вие двамата! Тука ще ни напада риба, която яде магьосници, а вие си припомняте! Вижте, наистина ли сме в опасност, или не?

Грубото скулесто лице на Онрак се извърна да го изгледа и Т’лан Имасс каза:

— Предполагахме, че ти ни пазиш от тях, Бързи Бен.

— Аз? — Той се огледа с надеждата да види какъвто и да било знак за суша, но водата се простираше до безкрай.

— Значи е време да ти използваме портала тогава?

Бързия Бен облиза устни.

— Така мисля. В смисъл, съвзех се от последния път, общо взето. И намерих накъде да вървим. Само дето е…

Трул Сенгар се подпря на копието си.

— Ти се върна от онова магическо пътуване, Бързи Бен, с усмивката на осъдените. Ако крайната ни цел наистина е толкова страховита, мога да разбера неохотата ти. И също тъй, след като те наблюдавам вече от толкова време, ясно ми е, че битката срещу Икариум те е изтощила докрай — може би се страхуваш, че няма да можеш да сътвориш портал достатъчно издръжлив, за да преминем и тримата. Ако е така…

— Чакай — прекъсна го чародеят. — Добре, малко съм… крехък. От Икариум насам. Твърде много виждаш, Трул Сенгар. Но мога да ни прехвърля всички. Това е обещание. Просто е… — Погледна Онрак. — Хм, може да има някои… ъъ… неочаквани развития.

— Аз ли съм в риск? — попита Онрак.

— Не съм сигурен. Може би.

— Това не трябва да влияе на решението ти — отвърна Т’лан Имасс. — Може да минете и без мен. Тази риба не може да ме изяде в края на краищата.

— Ако те оставим, ще останеш затворен тук завинаги.

— Не. Ще изоставя тази форма. Ще се слея със забравата на тези води.

— Онрак… — почна Трул притеснено, но Бързия Бен го прекъсна.

— Идваш с нас, Онрак. Просто казвам, че има известна несигурност какво ще се случи с тебе. Не мога да обясня повече. Просто е свързано с мястото, където ще се озовем. С аспекта на онова селение тоест.

Трул Сенгар изсумтя и рече с кисела усмивка:

— Понякога наистина си безнадежден, магьоснико. Хайде, отвори портала веднага, преди да сме се озовали в рибешките кореми. — И посочи зад Бързия Бен. — Онова там изглежда още по-голямо — виж как се пръскат другите — и идва право към нас.

Чародеят се обърна и се облещи.

Дълбоката до кръста вода не можеше дори да покрие очите на чудовищната риба и тя просто ореше през плитчините. Някакъв вид проклета морска котка, по-дълга от напанска галера…

Бързия Бен вдигна ръце във въздуха и изрева с някак странно изтънял и писклив глас:

— Да се махаме!