Вихърът на Жътваря

— Не че умрях девствен или нещо такова, разбира се. Дори грозни копелета като мен… е, стига да имаш достатъчно петаци в шепата. Но ще ти кажа нещо, Имрот, това човек не го нарича любов, нали? Тъй че все едно, истината си е, че това не съм го споделял с никого. Любов. В смисъл, откакто престанах да съм дете, та чак докато умрях. Виж, имаше един войник. Жена. Грамадна и зла. Казваше се Деторан. Реши, че ме обича, и го показваше, като ме спукваше от бой. Е, свикнах. Виждаш ли, беше още по-малко обичлива и от мен. Горката дърта крава. Жалко, че не го разбрах навреме. Но много бях зает да бягам от нея. Смешно, нали?

— Тя също умря. Тъй че имах възможност да поговоря с нея, знаеш ли. След като се озовахме на едно и също място. Проблемът й е, че не може да събере достатъчно думи, за да направи истинско изречение. Не че е тъпа. Просто не може. С такива хора как да предположиш какво им е на ума? Не могат да ти кажат, тъй че предположението си е предположение и повечето пъти толкова грешиш, че е направо жалко. Все едно, оправихме се общо взето, мисля. Като призрак говори още по-малко, да ти кажа. — Хедж въздъхна. — Но точно там е цялата работа, Имрот. Големият взрив, бялото, после черното, после се размърдаш и се събудиш, отново и отново. Един проклет призрак, който няма къде да иде… и всичко, което ти е останало, са осъзнавания и съжаления. И списък с несбъднати желания, по-дълъг от на Гуглата оная работа…

— Стига, Хедж от Подпалвачите на мостове — прекъсна го Имрот. — Не съм глупава. Разбирам играта ти. Но моите спомени не са за теб.

Хедж сви рамене.

— Нито за теб, предполагам. Изоставила си ги всички, за да водиш война с джагътите. Били са толкова зли, толкова опасни, че вие сте превърнали самите себе си в първите си жертви. Нещо като връщане назад, вид мъст някаква, нали? Един вид, свършили сте тяхната работа. А най-големият майтап е, че те изобщо не са били особено зли или опасни. О, може би шепа от тях, но тази шепа е познала много бързо яростта на своята раса — често преди армиите ви изобщо да се появят. Могли са да се владеят чудесно. Хвърляли са ледници срещу вас, тъй че какво сте направили, за да ги надвиете? Ами, направили сте сърцата си още по-студени, още по-безжизнени и от ледник. Гуглата знае, ето в това е иронията с вас.

— Аз съм необвързана — изхриптя Имрот. — Моите спомени си остават с мен. Точно тези спомени ме прекършиха.

— Прекършиха?

Ново свиване на рамене.

— Хедж от Подпалвачите на мостове, за разлика от теб, аз помня любовта.

Дълго никой от двамата не проговори. Вятърът плющеше, хаплив и сух. Скованите в ледена кора останки сняг хрущяха под стъпките им в падините с мъх и лишей. Отпред на хоризонта се виждаше някакъв тъмносив хребет, ъглест и ръбат като грамада от срутени здания. Небето над него бе млечнобяло. Хедж посочи на север.

— Е, Имрот, това ли е то?

Разкривената глава се вдигна.

— Омтоуз Феллак.

— Нима? Но…

— Трябва да го прекосим.

— О? И какво има отвъд?

Т’лан Имасс спря и се вгледа в Хедж с присвитите си, скрити в гънките сянка очи.

— Не съм сигурна. Но вече вярвам, че може да е… домът.

„Проклета да си, Имрот. Току-що направи нещата много по-трудни.“

Храмът се издигаше на нисък хълм сред гола и пуста земя. Огромните му циклопски стени изглеждаха разнебитени, блъскани сякаш от десет хиляди каменни юмрука. Цепнатини нашарваха тъмносивия гранит от основата до масивния каменен трегер, килнат над някогашния величествен вход. Останки от статуи стърчаха по пиедестали, наредени от двете страни на широките, вече хлътнали стъпала.

Удинаас не знаеше къде е. Беше просто поредният сън или нещо, започнало като сън. Обречен, като всички други, да се хлъзне надолу към нещо още по-лошо.

И тъй, той чакаше и трепереше върху сакатите си безжизнени крака — нов вариант на темата негодност. Жесток символ на многото му недъзи. Последния път, спомняше си, лазеше по земята, безкрак и безног, змия със счупен гръбнак. Подсъзнанието му сякаш не притежаваше и капка деликатност. Горчиво признание.

Освен, разбира се, ако някой или нещо друго не изпращаше тези видения.

По склоновете под храма се появиха трупове. Десетки, а после — стотици.

Високи, бледокожи като ципата на костенурче яйце, очите им — в червени кръгове — хлътнали дълбоко и дръпнати; изсечени лица; и твърде много стави по дългите им крайници. В скованите им изражения имаше нещо свръхреално — но тази последна подробност не бе изненадваща.

А после в мрака под каменния трегер се появи смътно движение. Очерта се залитаща фигура. Не като мъртвите. Не, този приличаше на… човек.

Зацапан с кръв от глава до пети, мъжът залитна напред, спря се на горната площадка на стълбището и се огледа с диви, гневни очи. После отметна глава и изкрещя към безцветното небе.

Без думи. Само ярост.

Удинаас се присви, понечи да се отдръпне.

И мъжът го видя. Вдигна алена капеща длан към него. Приканващо.

Стиснат сякаш за гърлото, Удинаас залитна към мъжа, към храма, към студения сипей от трупове.

— Не — промълви. — Не мен. Избери някой друг. Не мен.

— Можеш ли да изпиташ тази скръб, смъртни?

— Не е за мен!