Вихърът на Жътваря

— Но онова беше, за да се влезе в имението на Джерун — да влезе тя, не ти. А сега ти искаш да говориш с претендента, нали?

— Точно затова ти ще направиш отвличането, Техол.

— Аз? Да не си луд?

— Това е единственият начин.

Чуха скърцане на ботуши по улицата, после висок глас:

— Ей! Кой е там?

Ублала се сепна.

— Как ни усети бе?

— Да бягаме!

Побягнаха към другия край на уличката.

Където Техол сви наляво.

А Ублала — надясно.

В нощта отекнаха викове.

Отвръщането на молитвите му изобщо не се оказа такова, каквото си беше представял. Не и чрез онова гротескно същество Ханан Мосаг, магьосника-крал. Същият, който бе повел едурите по този път на унищожението. Амбиция, алчност и измяна — единственото, което Брутен успя да направи, бе да се сдържи и да стои пред Ханан Мосаг, вместо да го удуши и да изтръгне живота му.

И все пак от разкривената уста беше дошла… надежда. Изглеждаше невъзможно. Ужасно. Подигравка с всички представи на Брутен Трана за героично спасение. „Рулад пада — цялото родословие на Сенгар е унищожено — и след това… Ханан Мосаг. За престъпленията му. Честта може да се спечели — аз ще се погрижа за това.“

„Да.“

Ледериите не го притесняваха особено. Канцлерът нямаше да живее дълго. Дворецът щеше да се прочисти. Патриотистите щяха да бъдат съкрушени, агентите им избити, а нещастните затворници, чието единствено престъпление, поне доколкото можеше да разбере, беше, че не са съгласни с практиките на Патриотистите — тези затворници, всички до един ледерии, можеше да бъдат освободени. Никаква подмолна дейност нямаше тук. Никаква държавна измяна. Карос Инвиктад прибягваше до предполагаема вина, която не се нуждае от доказателства, което оправдаваше всякакво отношение към обвинените. И с това унищожаваше човечността, което пък го превръщаше в най-големия предател. Наистина ирония.

Но дори и това не беше особено важно. Брутен Трана не харесваше този човек — неприязън, която като че ли беше достатъчна причина да го убие. Карос Инвиктад извличаше удоволствие от жестокостта, което го правеше едновременно и жалък, и опасен. Ако му се позволеше да продължи, съществуваше съвсем реален риск народът на ледериите да се вдигне на истинско въстание и по канавките във всеки град на империята да потече кръв. „Все едно. Не го харесвам. Години наред гледах презрението му към мен, виждах го в очите му. Няма да търпя повече тази обида.“

Тъкмо това тревожеше Брутен Трана най-много. Настояването на Ханан Мосаг да го остави незабавно — заради някое място, където слънцето умирало. „Запад. Но не, не запад. Магьосникът-крал погрешно е разбрал видението си…“

Споходи го внезапна мисъл и той забави стъпките си из подземните коридори под Стария дворец. „Кой отвръща на неговите молитви? Кой му е показал този път? Намекна, че не е Сакатия бог, Бащата Сянка? Върнал ли се е при нас Скабандари Кървавото око?“

„Не, не е. Тогава… Кой?“

Брутен Трана се намръщи, изруга и продължи по пътя си. „Дадена ми е надежда — и какво да правя? Да я убия със собствените си ръце? Не, разбирам пътя — по-добре от самия Ханан Мосаг.“

„Където слънцето умира, не е запад.“

„То е под вълните. В дълбините.“

„Дали някой демон на моретата е възвърнал тялото си? О, Ханан Мосаг, ти не посмя да го назовеш по име. Той дори не е Тайст Едур. И все пак трябва да е нашето спасение.“

Стигна до стръмно спускащия се тунел, който трябваше да го отведе до уж тайното обиталище на робинята. Тези ледерии наистина бяха жалки.

„Всички ние носим шепот от Емурлан у нас — всеки Тайст Едур. Затова никой роб не може да избяга от нас.“

Освен един, поправи се той. Удинаас. Но пък К’риснан знаеха къде е — или така поне подозираше Брутен Трана. Знаеха, но предпочитаха да не правят нищо.

Нищо чудно, че Рулад не им вярваше.

„Аз също.“

Надуши вонята на горчива магия, щом се приближи, чу мърморенето й от стаята и разбра, че нещо се е променило. В онази, която наричаха Пернатата вещица. В силата, която притежаваше.

Все едно. Нямаше да й остане време да се подготви.

Пернатата вещица го погледна със страх и тревога. Изскимтя и заотстъпва, опря гръб в стената, смъкна се на пода и затули лицето си с ръце.

Решимостта, изписана на лицето на воина, беше свирепа.

Той я сграбчи за косата и я дръпна рязко да се изправи, после още нагоре. Тя изпищя от болка.

Той сграбчи малката кожена кесийка между гърдите й и дръпна. Каишката я поряза като тел зад едното ухо. Тя усети кръвта. Помисли си, че ухото й е почти откъснато, че виси на жилка от…

Той отново я блъсна долу. Главата й изкънтя в стената. От гърдите й се изтръгнаха хлипове.

И тя се вслуша — отвъд рева на кръвта в черепа си — в заглъхващите му стъпки.

Беше взел отсечения пръст.

„Отива да намери душата на Брис Бедикт.“

Техол залитна и се срути до огнището. Плувнал в пот, зинал да си поеме дъх.

Бъг отпи от чая и бавно вдигна вежда.

— Пострадал от заблудата за компетентност, разбирам.

— Онова… онова, което си казал на… Ублала… Ах, ти, жесток, безсърдечен…

— Наблюдението беше направено по отношение на всички смъртни всъщност.

— Той не го е възприел така обаче!