Вихърът на Жътваря

— Крепостите, вещице. Те се тресат, тромави като бабички. Срещу младите — Лабиринтите. Само глупак би го нарекъл танц на равни. Силата беше груба някога. Сега е… — Усмихна се, направи нова крачка към нея. — … Сега е нежна. Разбираш ли какво ти предлагам, вещице?

Тя се мръщеше, за да скрие страха си.

— Не. Воните на отходна яма, консорт… не сте добре дошли тук…

— Плочите искат да играят, нали? Но подрънкват кухо долу, в разбъркани фигури. Разбъркани. Няма никакъв приток. Те са демодирани, вещице. Демодирани.

Жест с увисналата под жаравата ръка — и очите на Пернатата вещица пробягаха зад Блудния. Смътен глас проговори зад него:

— Не прави това.

Блудния се обърна.

— Куру Кан. Тя те призова? — Изсмя се. — Мога да те пропъдя с едно мигване на окото, призрако.

— Тя не бива да знае това. Вслушай се в предупреждението ми, Блудни. Тласнат си от отчаяние. И от илюзия за слава — не разбираш ли какво те е заразило? Твърде близо стоя до леда. Обзет си от буря на страст от пленения демон. Това е амбиция. Лъст.

Искра на съмнение го опари. После Блудния поклати глава.

— Аз съм Господар на плочите, Цеда. Никой жалък воден дух не би могъл да ме зарази така. Мислите ми са чисти. Целта ми… — Обърна се отново, забравил призрака зад себе си. И леко залитна.

Призракът на Цеда заговори:

— Блудни, мислиш да се опълчиш на Лабиринтите ли? Нима не разбираш, че както Плочите някога имаха Господар, тъй и Лабиринтите имат?

— Стига глупости — отвърна Блудния. — Няма Плочи, които да описват тези Лабиринти…

— Не са Плочи. Карти. Колода. Да, има Господар. Нима ще се изправиш срещу него? За да постигнеш какво?

Блудния не отвърна, макар отговорът да изшепна в черепа му. „Узурпация. Като дете пред такъв като мен. Бих могъл дори да го съжаля, докато изтръгвам от него цялата сила, всяка капка кръв, самия му живот.“

„Не ще се оттегля повече от този свят.“

Куру Кан продължи:

— Ако пуснеш Крепостите да се сразят с Лабиринтите, Блудни, ще разбиеш съюзи…

— Те вече са разбити, Цеда — изсумтя Блудния. — Това, което започна, е пореден поход срещу Сакатия бог, за да се нанесе жестоко наказание — сякаш Падналия извършва престъпление по силата на самото си съществуване — е, това повече няма да е така. Древните са се пробудили, пробудили са се за самите себе си — със спомена за онова, което бяха някога, което биха могли да са отново. Освен това — добави той и направи нова стъпка към вече треперещата вещица — врагът е разделен, объркан.

— Всички са чужди за теб. За нас. Сигурен ли си, че онова, което чувстваш, е истина? Не просто каквото твоят враг иска да вярваш?

— Пак ми играеш игри, Куру Кан. Вечният ти недостатък.

— Това не е наша война, Блудни.

— О, нашата е. Моята война. На Рулад. На Сакатия бог. В края на краищата нали Древните богове жадуват да унищожат Падналия.

— Щяха, ако бяха разбрали, Блудни. Но те са заслепени от съблазънта за възкресение — толкова заслепени, колкото си и ти, тук, сега. Всички освен един, и той е създателят на Лабиринтите. Самият К’рул. Блудни, послушай ме! Да вдигнеш Крепостите срещу Лабиринтите означава да обявиш война на К’рул…

— Не. Само на децата му. Деца, които ще го убият, ако могат. Те не го искат. Той си отиде, но сега отново крачи през селенията и влачи със себе си Плочите, Крепостите, древните места, които познаваше така добре — това е истинската война, Цеда!

— Вярно, идиотската носталгия на К’рул се оказва най-силна отрова — макар той все още да не го е осъзнал. Аз съм мъртъв, Блудни — пътеките, които извървях…

— Не ме интересуват.

— Не прави това. Всичко това е игра на Сакатия бог!

Усмихнат, Блудния се пресегна мълниеносно. Сграбчи ледерийската вещица за гърлото. Надигна я от пода.

В другата му ръка се появи нож.

„Кръв. Смъртен дар за Древния…“

Тя държеше нещо. Замята се, започна да се бори с отнемащата живота й хватка, с оцъклени очи, с потъмняло лице, замахна…

И заби един отсечен пръст в лявото му око.

Блудния изрева: нажежено копие прониза мозъка му.

Ножът му се заби в нея. Той я блъсна, после залитна, хвана се за лицето — по което се стичаше кръв, пред което нещо се полюшваше в края на жила до бузата му. „Хванах я, все едно какво ми направи, хванах я, това мръсно същество — кръвта й — моята кръв — Бездната да ме вземе, как боли!“

А после тя се върна. Ноктести ръце задраха лицето му — докопаха нещо, откъснаха го — болка! И злото и ръмжене, в ухото му:

— Аз събирам!

Отдръпна се, докато той отново замахваше с ножа, но острието все пак се вряза, изстърга по кости.

Беше откъснала око. Смачкано в кървавата й ръка.

Но кръвта й лъщеше по ножа му. Достатъчно. Повече от достатъчно.

Блудния — единственото му око бе напрегнато да сглоби накъсаната гледка — залитна към изхода.

„Всичко, което ми трябва.“

Плувнала в кръв, Пернатата вещица допълзя до стената и се сви на пода. Стискаше око на бог в едната си ръка, а в другата — отсечения пръст на Брис Бедикт. Струваше й се подут сега, сякаш беше попил кръвта на Блудния. Топъл… не, горещ.

— Събирам — прошепна тя.

Призракът на Цеда се доближи.

— Ти умираш, дете. Трябва ти лечител.