Вихърът на Жътваря

— Речовити ни Ублала Пунг, кога ли ще можем да проследим нишката на мисълта ти докрай? Отчаян съм. — Кракът му зашари отчаяно във въздуха.

— При гледката, която ни предлагате, господарю, отчаяние наистина е точната дума — рече Бъг. — По-добре да не гледаш, Джанат.

— Много късно — отвърна тя. — За мой ужас.

— Ужас, живея с воайори! — Техол успя да напипа стъпенката с крак и бавно заслиза.

— Мислех, че са кокошки — каза Ублала.

Чу се отчаяно кудкудякане, последвано от хрущене.

— Уф!

— Проклет да си, Пунг! — изруга Бъг. — Тая ти ще я ядеш. Цялата и сам! И можеш да си я сготвиш сам!

— Ама тя сама ми се навря в краката! Ако беше построил повече стаи, Бъг, това нямаше да се случи.

— А ти ако се разхождаше на улицата вместо тук — и още по-добре, ако беше престанал да се тревожиш за разни неща и да си носиш грижите тук — да не говорим, че винаги идваш около вечеря…

— Хайде, хайде — прекъсна го Техол, смъкна крака си от последното стъпало и си оправи одеялото. — Кокошката е готова, тук е тясно и няма място за спорове, кокошият мозък на Ублала не държи да спори с нашите, тъй че ще е най-добре да…

— Господарю, той току-що сгази една кокошка!

— Не кокошка. Воайор — настоя Ублала.

— … да се отдадем на естествените си стремежи — довърши Техол.

— Помня, Техол — каза Джанат, — че имаше известен талант за това, особено когато се измъкваше при многото опити да те изхвърлят…

— Да бе — рече Ублала. — Къде обаче го правим това?

— Кое? — попита Джанат.

— Естествения стремеж.

— Ей там, до склада. — Техол забута гиганта към вратата, без особен успех обаче. — Ублала, утоли си стремежа зад склада, в канавката. Използвай храста зарасляк, дето стърчи от сметището, и после си измий ръцете в коритото под капчука.

Ублала се наведе почти на две и се измъкна на улицата, а Техол се обърна и изгледа Бъг.

— Добре. Сега малко мълчание. В памет на споминалата се кокошка.

Бъг се потърка по челото и въздъхна.

— Съжалявам. Не съм свикнал с такива… тълпи.

— Това, което ме удивлява — замърмори Техол, загледан в оцелелите кокошки, — е злокобното им безразличие. Виж ги, обикалят си около смазаната си посестрима…

— След малко ще почнат да я кълват — каза Бъг и я вдигна. — Лично аз предпочитам безразличието. — Вдигна кокошката, изгледа я намръщено и въздъхна: — Кротка в смъртта, като всички неща. Повечето неща, искам да кажа… — Тръсна глава и хвърли кокошката пред Джанат. — Още перушина за тебе, ученко.

— Страшно подходяща работа — измърмори Техол. — Да скубеш хубавите перца, за да оголиш пъпчивия кошмар отдолу.

— Все едно човек неволно да те погледне отдолу, Техол Бедикт.

— Ти си жестока жена.

Тя го погледна и каза:

— То да бяха само пъпки…

— Ужасно жестока. Караш ме да подозирам, че всъщност си ме желаела.

Джанат се обърна към Бъг.

— Що за лечение си ми приложил, Бъг? Светът ми изглежда… по-малък. — Почука се по слепоочието. — Тук вътре. Мислите ми пътуват докъде ли не… и чезнат в бяла пустота. Блажена забрава. Тъй че помня какво се е случило, но и шепот за чувство не стига до мен.

— Джанат, повечето защити си бяха твои. Нещата ще се… разширят. Както и да е, не е чак толкова изненадващо, че развиваш привързаност към Техол, виждаш го като свой млад закрилник…

— Чакай, чакай, старче! Привързаност? Към Техол? Към бивш ученик? Това е по всякакъв въобразим начин отвратително.

— Мислех, че е обичайно — каза Техол. — Все пак историите, които съм чувал…

— Обичайно е за глупаците, които бъркат любовта с уважението — само за да заситят жалкото си его, бих добавила. Обикновено мъже при това. Женени мъже. Това е… долно…

— Джанат, ти… Не, край. — Техол потърка ръце и се обърна към Бъг. — Леле, тая чорбичка мирише чудесно.

Ублала Пунг се върна — провря се с наведени рамене през вратата.

— А бе, тоя зарасляк е много гаден на вкус.

Тримата го зяпнаха. Най-сетне Бъг проговори:

— Виждаш ли онези изрязани кратуни, Ублала? Донеси ги тука да ви ги напълня с воайорската супа.

— Мога да изям цяла кокошка сам, толкова съм гладен.

Техол му посочи настъпената.

— Ей я там, Ублала.

Грамадният мъж погледна мъртвата кокошка, после тикна кратуните в ръцете на Техол.

— Бива.

— Малко пера ще ми оставиш ли? — попита Джанат.

— Бива.

— Имаш ли нещо против, Ублала, ако ние останалите ядем… горе на покрива? — попита Техол.

— Че яжте си.

— След вечерята — продължи Техол, докато полукръвният се разполагаше на пода и късаше кокошката на две. — Казвам, след вечерята, Ублала, можем да поговорим за това, което те безпокои, нали?

— Няма к’во да говорим — отвърна Ублала с уста, пълна с пера, кожа и месо. — Трябва да ви заведа при него.

— При кого?

— При героя. Тоблакая.

Техол погледна Бъг и видя в очите му неприкрита тревога.

— Трябва да проникнем в двора — продължи Ублала.

— Ъъ, да де.

— И да гледаме да не ни убие.

— Май каза, че няма к’во да говорим!

— Казах де. Няма.

Джанат си взе кратунката със супа.

— Значи трябва да се катерим с една ръка нагоре по стълбата? И очакваш аз да съм първа? За идиотка ли ме мислиш?

Техол я изгледа намръщено, после лицето му светна.