Вихърът на Жътваря

— Торент, ти яздеше до стария ви боен главатар, когато оулите ни изоставиха пред ледерийската войска. Внимавай с дръзките си хвалби за кураж. А когато дойдох при вас и замолих за живота на войниците ми, ти ми обърна гръб с останалите. Мисля, че Червената маска току-що ти взе мярката, Торент, и ако чуя нова заплаха от теб, ще ти дам повод да ме прокълнеш — с последния си дъх.

Воинът се озъби в зла усмивка.

— Единственото, което виждам в едното ти око, Ток Анастер, ми подсказва, че ти вече си прокълнат. — Обърна се и се отдалечи.

„Е, да, кучият му син е прав. Тъй че може би не съм толкова добър в тези компромиси, колкото си въобразявах. За тези оули това е начин на живот в края на краищата. Но пък и малазанските армии са доста добри в това — нищо чудно, че никога не съм се вмествал добре.“

Няколко деца минаха забързано покрай него, с оцапано с кал прощъпулниче по петите им — мъчеше се да не изостане. Шумната групичка се скри зад една от шатрите и малкият спря и се разрева.

„М-да, ти и аз — двамата.“

Изпръхтя с устни, високо, и детето го погледна, ококорено. След това се засмя.

Ток се почеса по белега, който отново го засърбя ужасно, после пак се изпърдя с устни. „Виж ти каква невинна забава. Е, Ток, взимай си наградите където и когато можеш.“

Червената маска стоеше в самия край на просналия се стан и оглеждаше хоризонта на юг.

— Има някой там.

— Така изглежда — отвърна Натаркас. — Чужденци… Крачат по земята ни, все едно е тяхна. Бойни главатарю, ти нарани Торент…

— Торент трябва да научи цената на почитта. И ще го направи, като стане учител на куп непослушни хлапета. Когато отново дойде при нас, ще е по-разумен. Оспорваш ли решенията ми, Натаркас?

— Да ги оспорвам? Не, Бойни главатарю. Но понякога ще ги разчепквам, ако изпитам нужда да ги разбера по-добре.

Червената маска кимна и каза през рамо на воина, застанал малко по-настрани.

— Вслушай се в тези думи, Масарч.

— Да — отвърна младият воин.

— Утре ще поведа своите воини на война. Баст Фулмар.

— Прокълната долина! — изсъска Натаркас.

— Ще почетем кръвта, пролята там преди триста години, Натаркас. Миналото ще умре там и оттам насетне ще гледаме само към ново бъдеще. Ново във всяко отношение.

— Този нов начин на воюване, Бойни главатарю… Не виждам голяма чест в него.

— Истината казваш. Няма и да видиш. Такава е необходимостта.

— Трябва ли необходимостта да е отстъпление?

Червената маска изгледа воина, чието лице бе боядисано в подобие на неговата маска.

— Когато отстъпените начини не съдържат нищо освен обещание за провал, тогава — да. Трябва да се направи. Трябва да се отхвърлят.

— За стареите това ще е трудно за приемане, Бойни главатарю.

— Зная. Двамата с теб вече играхме тази игра. Това не е тяхната война. Това е моя война. И съм решен да я спечеля.

Замълчаха. Вятърът — траурна песен през сухата трева — застена призрачно по земята.

11.

Море безводно

простира бяла кост
ронливо гладък пергамент
олющен там където стъпвах.

Но този ръкопис

драскулките на дирята ми
са без история
от одеяние лишени
съдбата моя да загърне.

Небето облаците е изгубило

пред дрипавия вятър който
върху твърдта не тича
оголени са тези плитчини
на пътища неизвървени.

Вълни надига вятърът

невидими във раковината
на чашата със обещание несбъднато
и щедрата лъжа от сол
горчи отдавна на езика ми.

А край море живеех някога

и всичах всичките истории
в брега безкраен
в рулата свитъци
от плавеи и водорасли.

Мълва за морето

Фишер кел Тат

Следобеда беше валял дъжд. И толкова по-добре, защото нямаше много полза да изгори цялата гора. А и той не беше много популярен и в най-добри времена. Надсмиваха му се на странността, а и казваха, че миришел, ама толкова, че никой никога не се доближаваше на досег от огромните му лапи. Разбира се, ако го беше направил, като нищо щеше да го разкъса заради годините присмех и оскърбления.

Стария Арбат Гърбицата вече не теглеше количката си от ферма на ферма и от колиба на колиба да събира изпражнения, с които заравяше идолите на тартеналските богове, властващи сред една почти забравена поляна дълбоко сред лесовете. Тази нужда бе отминала в края на краищата. Проклетите страховити кошмари бяха мъртви.

Съседите му не се бяха зарадвали на внезапното му оттегляне, защото вонята от изпражненията им сега мърсеше собствените им домове. Каквито мързеливи пройдохи си бяха, изобщо нямаше да им хрумне да изкопаят по-дълбоко отходните си ями — та нали Старата гърбица им ги опразваше най-редовно! Е, вече не.