Вихърът на Жътваря

Яздеше встрани от кервана, под предлог, че заема позиция на ездач по фланга, както беше правил преди много време като войник. Оулската армия на Червената маска, към четиринадесет хиляди воини, още половината на това в точещия се след тях обоз — ковачи, лечители, коняри, старци, старици, хроми и веднъж родени деца и, разбира се, към двадесет хиляди родара. Наред с фургони, талиги и близо три хиляди пастирски кучета и по-големите вълкодави, които оулите наричаха дрей. Ако нещо можеше да вдъхне хладен страх у Ток, това бяха тези зверове. Твърде много — и рядко хранени, — те вилнееха на глутници и сваляха всяка твар из равнините на левги околовръст.

„Но да не забравяме и К’Чаин Че’Малле. Живи, дишащи.“ Туул — или може би беше лейди Енви — му беше казала, че са изчезнали преди хиляди години — десетки, стотици хиляди дори. Цивилизацията им беше прах. „И рани в небето, които никога не се изцеряват; виж, това е подробност, която си заслужава да помниш, Ток.“

Огромните същества осигуряваха охраната на Червената маска в челото на авангарда — никакъв риск от убийство, несъмнено. Мъжкарят — Саг’Чурок — беше Ловец К’елл, отгледан, за да убива, елитната гвардия на Матроната. „Тогава къде е Матроната? Къде е неговата Кралица?“

Може би беше младата самка, Гунт Мач. Ток бе попитал Червената маска как е научил имената им, но бойният главатар бе отказал да му отговори. Мълчалив кучи син. „Един водач трябва да има своите тайни, повече от всеки друг. Но тайните на Червената маска ме влудяват. К’Чаин Че’Малле, в името на Гуглата!“

Прокуденият млад воин беше странствал из източните пустини. Така се говореше, макар че след първото твърдение това бе приказка, чиято истина не стигаше доникъде, тъй като буквално нищо друго не се знаеше за приключенията на Червената маска през онези десетилетия — „но в някакъв момент този мъж е надянал маска с червени люспи. И си е намерил К’Чаин Че’Малле от плът и кръв, Които не са го насекли на късове. Които по някакъв начин са му съобщили имената си. След това са му се заклели във вярност. Какво впрочем има в тази история, което всъщност не ми харесва?“

„Да кажем — всичко.“

Източните пустини. Типично описание за място, което даващите имена ще намерят за негостоприемно и непревзимаемо. „Не можем да го присвоим, защото не струва нищо, пуста земя, пустош. Ха, и си мислил, че сме лишени от въображение?“

Обитавана от духове и демони земя, суха, всеки стрък трева се е вкопчил в съседа си в окаян ужас. Светлината на слънцето е по-тъмна, топлината му — по-студена. Сенките са размити. Водата солена, твърде вероятно — отровна. Двуглавите бебета са обичайни. Всяко племе има нужда от такова място. За да странстват из него героични бойни главатари в някое отчаяно дирене, пълно със смътни мотиви, които лесно могат да бъдат пречупени в поучителни приказки. „А уви, точно тази приказка все още не е свършила. Героят трябва да се завърне, да избави своя народ. Или да го унищожи.“

Ток си имаше своите спомени, колкото цяло бойно поле, и като последния останал на него хранеше малко илюзии за величие, било като свидетел или като играч. „Тъй че това самотно мое око не може да не гледа накриво. Чудно ли е, че съм се заловил с поезия?“

Сивите мечове бяха посечени. Изклани. О, те бяха отдали живота си в достатъчно кръв, за да платят Данта на Хрътката, както обичаха да казват гадробите. Но какво означаваше тяхната смърт? „Нищо. Прахосване.“ Но ето го, че яздеше тук, със своите предатели.

„Предлага ли Червената маска изкупление? Той обещава поражение на ледериите — но те не бяха нашите врагове, не и докато не се съгласихме на договора. Тъй че какво е изкупено? Избиването на Сивите мечове? О, нямам нужда от много усукване и огъване, за да свържа тези двете, а как се справям досега?“

„Зле. Никакъв шепот за правота — никаква врана не грачи на рамото ми, докато вървим на война.“

„О, Туул, как ми е нужно твоето приятелство точно сега. Няколко ясни думи за безсмислие, които да ме окуражат.“

Двадесет мириди бяха убити, изкормени и одрани, но не и увесени, за да се изцеди кръвта им. Кухините, където бяха вътрешностите им, бяха натъпкани с местни гулии, запечени на сгорещени камъни. След това труповете бяха увити в кожи и натоварени в един фургон, който караха встрани от всички други. „Плановете на Червената маска за предстоящата битка. С нищо не е по-особен от всички други. Този човек е прекарал години с мисълта за тази неизбежна война. Това ме изнервя.“

„Хей, Туул, сигурно щеше да помислиш, че след всичко, което съм преживял, нямаше да ми останат нерви. Но аз не съм Уискиджак. Или Калам. Не, за мен само става по-зле.“

„В поход към война. Отново. Светът, изглежда, иска да бъда войник.“

„Е, светът може да се ебе.“

— Обсебен човек — изръмжа дрезгаво старецът и се почеса по жестокия червен белег, обезобразил шията му. — Не трябваше да е с нас. Умът му блуждае в тъмното на тоя. Сънува, че тича с вълци.