Вихърът на Жътваря

— Ами… — Тя кимна към чужденците около игралната маса в другия край на помещението. — Онези там. Нещо ми напомня за оная двойка в отделението на Лоста. Не просто кожата, а жестовете им, как се движат — дори някои от думите, които подочух в езика, който говорят. Просто… нещо като ехо. — След това прикова сияйния си поглед в Балант. — Какво знаеш за тях, кръчмарю?

— Капитане, той скърби — възрази Скорген.

— Мълчи, Хубав. Ние с Балант си водим тука един незначителен разговор.

Да, съвсем незначителен, въпреки този диамант, който го заслепяваше, и чудесния билков аромат на дъха й, от който главата му се замайваше като от най-хубав ликьор. Той примига, облиза устни, вкуси потта по тях и каза:

— Имат много частни срещи с Шейк Брулиг. После идват тука да си убият времето.

Дори ръмженето, с което му отвърна, беше прелестно. Скорген изсумтя — сополиво, — после се пресегна със здравата си ръка и забърса плота на масата.

— Можеш ли да го повярваш това, капитане? Брулиг е твой стар приятел, а не можеш дори да се доближиш да го видиш, докато някаква пасмина евтини чужденци могат да му бъбрят на ушенце по цял ден и всеки ден! — Надигна се от стола. — Мисля да поговоря малко с тия типове…

— Сядай, Хубав. Нещо ми подсказва, че не държиш да се бъркаш с онази тълпа. Освен ако не си наумил да загубиш още някоя част от тялото си. — Намръщи се още повече и бръчките едва не погълнаха диаманта. — Балант, ти каза, че си убиват времето, нали? Ето това е най-любопитното в цялата тази работа. Хора като тях не си убиват времето. Не. Те изчакват. За нещо или за някого. А срещите с Шейк — звучи ми като преговори, някакво преговаряне, от което Брулиг не може да се измъкне.

— Това не изглежда добре, капитане — измърмори Скорген. — Всъщност даже ме изнервя. Остави ледените лавини — Брулиг не побягна, когато онова идваше…

Шурк Елале удари с юмрук по масата.

— Точно така! Благодаря ти. Беше нещо, което каза една от онези жени. Бревити или Пити — една от тях. Ледът беше разбит, да, но не благодарение на шепа магьосници, работещи за Шейк. Не — ония чужденци са спасили този проклет остров. И затова Брулиг не може да затръшне вратата си пред тях. Не са преговори, защото само те говорят. — Тя бавно се отпусна на стола си. — Нищо чудно, че Шейк не иска да ме види — Блудния да ни вземе, бих се изненадала, ако още е жив…

— А, жив е — рече Балант. — Поне някои хора са го виждали. Освен това си пада по фентската бира и си поръчва от мен по буре на всеки три дни, винаги е точен и това не се е променило. Ами, точно вчера…

Капитанът отново се наведе над масата.

— Балант. Следващия път като ти поръча бира, дай на мен с Хубавия да направим доставката.

— Че аз нищо не мога да ти откажа, капитане — отвърна Балант и усети как се изчервява.

Но тя само се усмихна.

Обичаше несъществените разговори. Не по-различни от онези, които бе имал с жена си. И… да, ето го — внезапното усещане за зейнала пропаст, която го чака да направи следващата стъпка. В душата му се надигна носталгия, очите му се размътиха.

Под обсада ли, скъпи съпруже? Ей тоя юмрук само да се развърти и стените ще се порутят — знаеш го това, съпруже, нали?

О да, моя любов.

Странно, понякога бе готов да се закълне, че тя изобщо не си е отишла. Мъртва или не, още имаше зъби.

Синьо-сивкава плесен изпълваше гънките на прогнилия лед като козина на самия сняг, окапваща със сезона, докато зноят на яркото слънце поглъщаше ледника. Но зимата, щом дойдеше следващата, нямаше да направи кой знае какво, за да забави неизбежния разпад. Ледената река умираше, отстъпваше вече от век.

Серен Педак имаше съвсем смътен усет за идещия век, чувстваше се, сякаш се дави в рождението му, пометена в калта и тинята на отдавна замръзнали наноси. От време на време, докато постоянно дърлещата се група се катереше все по-високо в северните планини на Блуроуз, чуваха гръмовните срутвания на далечни ледени стръмнини, подсечени от щурма на слънцето. И навсякъде извираше вода по голата скала, проправяше си път през дерета и цепнатини, шуртеше покрай тях в своя бяг надолу към тъмното — пътуването към морето току-що бе започнало — стичаше се, за да запълни подземни кухини, сенчести клисури и влажни гори.

Плесента разпръсваше спори и това бе истинско мъчение за сетивата на Серен — носът й беше запушен, гърлото й пресъхнало и надрано, разтърсваха я пристъпи на кихавица, които се бяха оказали достатъчно забавни, за да предизвикат дори съчувствената усмивка на Феар Сенгар. Този намек за съчувствие сам по себе си печелеше прошката й — удоволствието, което другите изпитваха от неразположението й, не заслужаваше нищо друго освен взаимност, щом се появеше удобна възможност, а тя беше сигурна, че ще се появи.