Вихърът на Жътваря

Червената маска сви рамене, зачуден за сетен път какво иска този старец от него. Старейшина, който не се боеше от К’Чаин Че’Малле, който беше толкова смел, че караше стария си кон между него и Саг’Чурок.

— Трябваше да го убиеш.

— Не питам за съвета ти, старей — рече Червената маска. — Дължим му облекчение. Трябва да възстановим честта на своя народ в очите му.

— Безсмислено — отсече старецът. — Убий го и няма да трябва да си възстановяваме честта пред никого. Убий го и сме свободни.

— Не можеш да избягаш от миналото.

— Нима? Тази вяра трябва да има горчив вкус за такъв като теб, Червена маско. По-добре я зарежи.

Червената маска бавно извърна лице към него.

— За мен, старей, ти не знаеш нищо.

Крива усмивка.

— Уви, знам. Ти не ме познаваш, Червена маско. А би трябвало.

— Ти си ренфаяр — моето племе. Имате обща кръв с Масарч.

— Да, но повече от това. Аз съм стар. Разбираш ли? Аз съм най-старият сред народа ни, последният останал… който беше там, който помни. Всичко. — Усмивката се разшири, оголи гнили зъби и остър — почти лилав — език. — Знам твоята тайна, Червена маско. Знам какво означаваше тя за теб и знам защо. — Очите лъщяха, черни, плувнали в червени кръгове. — Добре ще е да се боиш от мен, Червена маско. Добре е да се вслушваш в думите ми, в съвета ми. Ще яздя до рамото ти, нали? От този момент до самия ден на битката. И ще ти говоря с гласа на оулите, гласът ми ще е гласът на техните души. И знай това, Червена маско: няма да допусна да бъдат предадени. Нито от теб, нито от онзи едноок чужденец и кръвожадните му вълци.

Червената маска изгледа стареца продължително, после погледът му отново се зарея напред.

Тих, дрезгав смях до него.

— Не смееш да кажеш нищо. Не смееш нищо да направиш. Аз съм кама, надвиснала над сърцето ти. Не бой се от мен — не е нужно, освен ако не мислиш зло. Желая ти велика слава в тази война. Желая края на ледериите, завинаги. Може би тази слава ще дойде от твоята ръка — заедно, ти и аз, да се стремим към това, нали?

Дълго мълчание.

— Говори, Червена маско — изръмжа стареят. — Иначе ще заподозра непокорство.

— И край за ледериите, да — най-сетне отвърна Червената маска с ръмжене.

— Добре — изпъшка старецът. — Добре.

Магическият свят свърши изведнъж; край, внезапен като затръшване капак на скрин — звук, който винаги я беше стъписвал, караше я да замръзне. В града, в онова място на воня и шум, беше имало домашен иконом, тиранин, който ловеше робските деца, които, по думите му, са го разочаровали. Една нощ, изкарана в мухлясалата вътрешност на бронзовия сандък, щяла да ги научи на това-онова, нали?

Стаянди беше прекарала една такава нощ, затворена в тъмния тесен сандък, два месеца преди робите да тръгнат със заселниците по равнината. Здравото изщракване на капака тогава наистина й се бе сторило краят на света. Писъците й бяха изпълнили спарения въздух в скрина, докато нещо не се пречупи в гърлото й, докато всеки писък не се превърна в съсък.

Оттогава беше няма, ала това се бе оказало дар, защото я бяха избрали да влезе във владенията на Господарката като обучаваща се лична слугиня. Никакви тайни нямаше да излязат от устата й в края на краищата. И все още щеше да е там, ако не беше заселването.

Магическа дума. Толкова много пространство, толкова въздух. Свободата на сините небеса, несекващият вятър и мракът, огрян от безброй звезди — не беше си и представяла, че съществува такъв свят, толкова близо.

А след това една нощ той свърши. Жесток кошмар, оживял от писъците на заколение.

Абасард…

Беше побягнала в тъмното, зашеметена от съзнанието за неговата смърт — брат й, който се беше хвърлил на пътя на демона, който бе умрял вместо нея. Бягаше озъбена, лека като перце, съсъкът на тревите бе единственият звук, стигащ до ушите й. Блестяха звезди, равнината се къпеше в сребро, вятърът охлаждаше потта по кожата й.

Краката й сякаш я носеха през целия континент. Далече от света на хората, на роби и господари, на стада, войници и демони. Сега беше сама, виждаше низ от зори и зацапани залези, сама сред равнина, простираща се непрекъсната във всички посоки. Виждаше диви същества, винаги на разстояние. Пробягващи зайци, антилопи, загледани бдително от ниските хълмове, кръжащи в небето ястреби. Нощем чуваше воя на вълци и койоти, а веднъж — гърления рев на мечка.

Не ядеше. Болките в стомаха скоро отшумяха, тъй че се рееше и всичко, което виждаха очите й, сияеше с лъчезарна чистота. Водата, която облизваше от натежалите от роса треви, от дупчиците от дирите на сърни и лосове в долчинките, й стигаше, а веднъж намери и извор, почти скрит в гъсти храсти, от които изпърхаха стотици птичета. Чуруликащите им песни бяха привлекли вниманието й.

Бяга цяла вечност, а след това падна. И не намери сили да се вдигне, да продължи възхитителното пътуване през тази сияйна земя.

Нощта я загърна, а скоро след това дойдоха четирикраките хора. Носеха кожи, които миришеха на вятър и прах, и се струпаха един до друг, налягаха да споделят топлината на дебелите си меки наметала. Деца имаше сред тях, бебенца — пълзяха и се гушеха до нея.