Вихърът на Жътваря

— Че се кани отново да ми се изпречи на пътя? Оссерк си въобрази, че ще взема участие в убийството на Скабандари. А защо да го правя? Ти и Маел сте повече от достатъчно. — Аномандарис изсумтя. — Мога да си представя Оссерк, как кръжи и кръжи. Търси мен. Идиот.

— А предателството на Скабандари? Той предаде брат ти. Никакво желание ли нямаш да отмъстиш за това?

Аномандарис я погледна и се подсмихна.

— Отплатата за измяна. За Скабандари цената се оказа висока, нали? Колкото до Силхас… е, дори Азат не траят вечно. Почти му завиждам, че ще е изолиран от всичко, което ще ни сполети в идните хилядолетия.

— Несъмнено. Желаеш ли да се присъединиш към него в сходна гробна могила?

— Не държа.

— Тогава допускам, че Силхас Руин няма да е склонен да ти прости за безразличието в деня, в който бъде освободен.

— Може пък и да се изненадаш, Килмандарос.

— Ти й расата ти сте загадка за мен, Аномандарис Пурейк.

— Зная. Е, богиньо, споразумяхме ли се?

Тя кривна глава.

— Решена съм да прогоня претендентите за селението. Ако Куралд Емурлан трябва да умре, то нека да си умре сам.

— С други думи, искаш да оставиш Трона на Сянка незает.

— Да.

Той помисли малко и кимна.

— Разбрано.

— Не ми изменяй, соултейкън.

— Няма. Готова ли си, Килмандарос?

— Те ще сключат съюзи — рече тя. — Всички ще воюват срещу нас.

Аномандарис сви рамене.

— Нищо по-добро нямам за вършене днес.

Двамата асценденти прекрачиха през портала и затвориха разлома зад себе си. Други пътеки имаше към това селение обаче. Пътеки, които не бяха рани.

Озоваха се наново в Куралд Емурлан и огледаха опустошения свят.

И се заловиха да прочистят онова, което бе останало от него.

Оул’дан, в последните дни на крал Дисканар

Преда Биват, капитан в гарнизона на Дрийн, беше далече от родния дом. На двадесет дни път с фургони, начело на експедиция от двеста войници от армията Дрипавото знаме, ескадрон от тридесет души лека конница блуроуз и четиристотин поддържащ персонал, сред които цивилни. Та след като нареди да вдигнат лагера, тя се смъкна от коня си, за да измине пеш петдесетината крачки до ръба на скалите.

На ръба вятърът я удари в гърдите като чук, сякаш жадуваше да я отхвърли назад, да я изстърже от това разнебитено късче суша. Океанът под нея бе като кошмарно видение на живописец, накъсан и кипнал морски простор, с тежки виещи се облаци, които се разпадаха високо в небесата. Водата бе по-скоро бяла, отколкото синьо-зелена, кипнала пяна, пръски, полетели нагоре по скалите от връхлитащите в брега вълни.

И все пак, с мраз, просмукал се чак в костите й, тя видя, че точно това е мястото.

Рибарска лодка, отклонена далече от курса си в гибелния въртоп, в който никой търговски кораб, колкото и да беше голям, нямаше да навлезе по своя воля. Въртоп, който преди осемдесет години беше сграбчил плаващия град Мекрос и го беше разкъсал на парчета, повлякъл беше в морските дълбини над двадесет хиляди негови жители.

Рибарите обаче бяха оцелели в дълбоката до бедрата вода на тридесетина крачки от скалистия бряг. Бяха четирима. Ледерии. И бяха успели да стигнат до брега…

За да заварят… това.

Преда Биват затегна каишката на шлема си, та вятърът да не го откъсне от раменете заедно с главата й, и продължи да оглежда осеялите бреговата линия отломки. Носът, на който стоеше, беше подровен, пропадаше на три човешки ръста до бряг с бял пясък, затрупан с дълги редици сухи водорасли, изкоренени дървета и останки от осемдесетгодишния град на мекрос. И още нещо. Нещо по-неочаквано.

Бойни канута. От презморския вид, всяко с дължината на обрасъл с корали кит, с висок нос, по-дълги и с по-широки греди от кораба на Тайст Едур. И не изхвърлени на брега като отломки — нито едно, доколкото можеше да види, не изглеждаше пострадало. Издърпани бяха в редици високо над пясъчната ивица, макар да личеше, че това е станало някъде в миналото — преди месеци, може би дори преди години.

Някой застана до рамото й. Търговецът от Дрийн, нает с договор, за да снабдява експедицията й. Светлокож, с бледоруса коса, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Вятърът изпъваше до червено кръглото му лице, ала тя виждаше как светлосините му очи са приковани в редицата бойни канута, шареха, първо на запад по бреговата ивица, после на изток.

— Имам известен талант — каза той високо, така че тя да го чуе над воя на вятъра.

Биват не отвърна нищо. Търговецът несъмнено се оправяше добре с числата — претенцията му за талант. А тя беше офицер в ледерийската армия и добре можеше да прецени попълнението на всеки огромен съд и без неговата помощ. Сто души, с двадесет по-малко или повече.

— Преда?

— Какво?

Търговецът махна безпомощно с ръка.

— Тези канута. — Посочи нагоре по плажа и после — надолу. — Трябва да са… — И не намери нужните думи.

Но тя го разбра много добре.