Вихърът на Жътваря

Тъй или иначе, жертвите тук, тези войници в сиви и черни униформи, бяха странници. Със смъкната броня вече и без оръжия, с прибраните им за трофеи знамена… присъствието им тук, в Оул’дана, в сърцевината на родната му земя, бе смущаващо.

Нашествениците ледерии все пак ги познаваше. Знаеше многобройните им легиони със странните им имена и яростните им съперничества. Знаеше също тъй неустрашимата конница на блуроуз. Знаеше и свободните все още кралства и територии, гранични на Оул’дана, съперниците д’расилани, керините, кралството Болкандо и държавата Сафинанд — договарял се беше или бе кръстосвал меч с всички тях преди години. Но никой от тях не беше като тези войници.

Светлокожи, с коса с цвят на слама или пък червена като ръжда. Сини или сиви очи. И… толкова много жени.

Погледът му се спря на един такъв войник, жена, близо до самото било. Убита с магия. Бронята й се беше сляла с раздраната плът, но… по нея имаше някакви знаци.

Той слезе от коня. Заизкачва се по склона, покрай разпръснатите тела, мокасините му се хлъзгаха в разкаляната от кръв земя. Наведе се над жената.

На черния бронзов нагръдник имаше рисунка. Две вълчи глави. Едната беше с бяла козина и едноока, другата — сребриста, на черни петна. Военен знак, какъвто не беше виждал.

Странници, несъмнено.

Чужденци. Тук, в любимата му земя.

Мъжът се намръщи зад маската. „Отишли са си. Отдавна. Аз ли сега съм странникът?“

Тежък барабанен тътен отекна и разтърси земята под нозете му. Той се изправи. Спътниците му се връщаха.

Никакво възмездие значи.

Какво пък, все още имаше време.

Скръбният вълчи вой го бе пробудил тази заран, зовът им пръв го беше привлякъл тук, до това място, сякаш зверовете търсеха свидетел, сякаш наистина го бяха призовали. Зовът им го беше привлякъл насам, но така и не зърна зверовете, дори отдалече.

Вълците обаче се бяха хранили и тази сутрин. Извличали бяха трупове от грамадата.

Стъпките му се забавиха надолу по склона. Най-сетне той спря и отново заоглежда мъртвите войници.

„Вълците са яли. Но не както го правят вълци… не като… като това.“

Разпрани гърди, щръкнали ребра… бяха яли сърца. Нищо друго. Само сърцата.

Барабанният тътен се усили, по-близък; птичи нокти засъскаха сред тревите.

Гарваните горе заграчиха, разлетяха се във всички посоки.

Първа книга Императорът в злато

Лъжата е сама, самотната измама
обърнала е гръб на неохотното ти приближаване
и с всяка нова стъпка целта ти се отдалечава,
блуждае пътят ти, загръща се във себе си, криви
пътеката на твойте стъпки между тебе и самотното
пред тебе, блудно като грешна орис, то издава
и легиона си деца, заплетените нишки, възли
и дъх не можеш да поемеш обкръжен, и спираш.

Светът от теб е сътворен самия и някой ден,
приятелю, ще бъдеш сам сред океан
от мъртъвци, наградата, спечелена от
твойте думи и всичко в теб, а вятърът ще ти изсмее
пътека нова към безкрайното терзание —
измамата самотна самота е, лъжовна
е самотната лъжа, заплетените нишки, възли
безчет се стягат във присъда справедлива, те,
с които сам ти някога удушваше с охота
онези, изрекли истината, и всеки глас на
несъгласие с охота заглушаваше.

Затуй сега със моето съчувствие ти жаждата си утоли.
И мри, от жажда изгорял, в пустинята.

Фрагмент, открит в деня, в който поетесата Тесора Ведикт е арестувана от Патриотистите (шест дни преди Удавянето)

1.