Вихърът на Жътваря

— Брутен Трана. Тези ежеседмични визити. Искам да разбера принуден ли е? Дали това е някаква едурска форма на имперско неблагоразположение или наказание? Или дали тия кучи синове наистина се интересуват от това, с което сме се заели? Брутен не коментира, никога. Не пита дори какви наказания произтичат от присъдите ни. Нещо повече, грубото му нетърпение ми досажда. Може би ще си заслужава да го разследваме.

Танал вдигна учудено вежди.

— Да разследваме Тайст Едур?

— Тихомълком, естествено. Вярно, те винаги създават впечатлението за безусловна лоялност, но не мога да се отърва от мисълта дали расата им наистина е имунизирана срещу противодържавна дейност.

— Дори да не са, сър, при цялото ми уважение, дали Патриотистите са подходящата организация…

— Патриотистите, Танал Ятванар — рязко отвърна Карос, — притежават имперската харта да поддържат вътрешния ред в империята. В тази харта не се прави разлика между Едур и ледерии, само между лоялните и нелоялните.

— Да, сър.

— Е, мисля, че те чакат достатъчно задачи.

Танал Ятванар се поклони и напусна кабинета.

Имението господстваше над ивица суша на северния бряг на река Ледер, на четири улици западно от канала Квилас. Стъпалчатите стени, които очертаваха границите му, се спускаха към брега и продължаваха във водата — върху пилони, за да се облекчи тласъкът на течението — на повече от две лодки дължина. По-натам се издигаха пилоните за привързване. В този сезон бяха залети. Рядко явление през последните сто години, отбеляза си Раутос Хиванар, докато прелистваше Компендиума на имението, семеен том с бележки и карти, описващ всичките осемстотин години на рода Хиванар на тази земя. Отпусна се в плюшения си стол и със замислена унесеност допи чая си от балат.

Домашният иконом и главен агент Венит Сатад тихо пристъпи напред да прибере Компендиума в сандъка от дърво и желязо, заровен в пода под картната маса, после нагласи подовите дъски на място и изпъна чергата върху тях. Щом изпълни задачите си, застана на полагащото му се място, до вратата.

Раутос Хиванар беше едър мъж, възпълен и с грубовати черти. Присъствието му обикновено господстваше във всяко помещение, колкото и просторно да беше. Сега той седеше в библиотеката на имението, стените й бяха покрити с рафтове от пода до тавана. Ръкописи, глинени таблички и подвързани книги заемаха всяко налично място, събраните поучения на над хиляда схолари, много от които носеха името Хиванар.

Като глава на семейството и надзорник на огромните му финансови авоари, Раутос Хиванар беше зает човек, а изискванията за напрегнат интелектуален труд се бяха удвоили след идването на Тайст Едур — предизвикало на свой ред официалното учредяване и признаване на тръста „Свобода“, обединение на най-богатите фамилии в империята Ледер — по начини, каквито преди не можеше й да си въобрази. Трудно му беше да обясни, че намира всички тези дейности за отегчителни и изнервящи. Но точно в такива се бяха превърнали, докато подозренията му бавно, стъпка по стъпка, се оформяха в убеждения, докато започваше да усеща, че там някъде съществува враг — или врагове, посветили се на единствената задача да вършат икономически саботаж. Не просто незаконни афери, дейност, с която той самият лично беше много добре запознат, а нещо по-дълбоко, нещо всеобхватно. Враг. Враг на всичко, което представляваше Раутос Хиванар и тръст „Свобода“, на който той беше Управителят. Всъщност — на всичко, което представляваше самата империя, независимо кой седеше на трона, независимо дори от тези диви нещастни варвари, които сега се перчеха на самия връх на ледерийското общество като сиви гарги, накацали върху грамада от дрънкулки.

Подобно разбиране от страна на Раутос Хиванар някога щеше да предизвика у него крайно разпалена реакция. Самата заплаха щеше да е достатъчна, за да доведе до енергично издирване, а идеята за съществуването на сила с такава подла цел, сила, която, длъжен бе да признае, се водеше от изключително коварен гений, щеше да оживи играта, докато тя не го обсеби изцяло.

Но ето, че вместо това Раутос Хиванар търсеше по прашните рафтове свидетелства за минали наводнения в стремежа си да разреши загадка, която щеше да заинтересува само шепа мърморещи дърти учени. И това беше странно, често пъти си признаваше той. Въпреки това страстта набираше сила и нощем той лежеше до отпуснатата в сън грамада от плувнала в пот плът, в каквато се бе превърнала тридесет и три годишната му жена, и откриваше как мислите му работят трескаво, как се борят срещу теченията на цикличния ход на времето; мъчеше се да се добере назад и назад, с целия си усет, в отминалите векове. И да търси, да търси нещо…

Въздъхна, остави чашата с чая и стана.

Щом закрачи към вратата, Венит Сатад — по фамилно родословие те бяха Длъжници на рода Хиванар вече от шест поколения, — пристъпи напред, взе крехката чашка и излезе след господаря си.