Вихърът на Жътваря

Навън, в крайречния двор, покрай мозайките, изобразяващи инвеститурата на Сковал Хиванар за имперски Цеда преди три столетия, после по ниските каменни стъпала надолу до онова, което в по-сухи времена беше по-долната тераса-градина. Но тук речните течения се бяха завихрили, заграбили бяха и почва, и растения и бяха оголили твърде непривичното подреждане на камъните, наредени като уличен калдъръм, обкръжен от подредени в правоъгълник дървени пилони, вече не повече от прогнили дънери, щръкнали от локвите, останали след наводнението.

В края на по-горното ниво работници, под указанията на Раутос, бяха укрепили терена с дървени подпори, за да не рухне, а отстрани стоеше ръчна количка, пълна с множество любопитни предмети, оголени от водите на наводнението. Предмети, дошли от миналото.

Загадка, общо взето, разсъди Раутос. Не съществуваха никакви записки по-долната тераса-градина да е била нещо друго освен това, което беше, а бележките, оставени от градинския архитект скоро след довършването на главната сграда на имението, сочеха, че брегът на това равнище не е бил нищо повече от древни наноси.

Глината беше съхранила дървото поне доскоро, тъй че не можеше да се разбере колко отдавна е било построено странното съоръжение. Единственият белег за древността му бяха тези предмети, всичките от бронз или глина. Не бяха оръжия, та да ги свърже човек с някоя гробна могила, а ако бяха сечива, бяха сечива за отдавна забравени дейности, тъй като нито един от работниците, доведени тук от Раутос, не можа да си представи функцията им — не приличаха на нито едно познато сечиво, нито за каменоделство, нито за дърво, нито за обработка на хранителни продукти.

Раутос вдигна едно и го огледа, може би за стотен път. Бронз, лят в глинен калъп — ръбчето ясно се виждаше. Предметът беше издължен, окръглен и в същото време с почти прави ъгли. Врязвания около свивката оформяха кръстосана шарка. На нито един от двата края не се виждаше устройство за прикрепване, следователно нещото не беше предназначено за част от някой по-голям механизъм. Той отново го претегли в ръка. Тежичко си беше. Нещо небалансирано имаше в него, въпреки огъването в самия център. Остави го и извади един кръгъл лист мед, по-тънък от восъчния слой върху писарска табличка. Беше почернял от допира с глината, но само по ръбовете се виждаха следи от окисляване. По листа бяха пробити безброй дупчици, без някакъв определен шаблон, но всяка съвършено еднаква, съвършено кръгла, без устие, което да покаже от коя страна е била пробита.

— Венит — каза той, — имаме ли карта, описваща точните местоположения на тези предмети при откриването им?

— Да, господарю, само с няколко изключения. Прегледахте я миналата седмица.

— Нима? Добре. Остави я на масата в библиотеката следобед.

Пазачката на портата се появи от тесния проход покрай къщата спря на десет крачки от Раутос и се поклони.

— Господарю, съобщение от Инвигилатор Карос Инвиктад.

— Добре — отвърна разсеяно Раутос. — Ей сега ще се заема с него. Пратеникът чака ли за отговор?

— Да, господарю. В двора е.

— Погрижи се да му поднесат закуски и освежителни напитки.

Пазачката се поклони и си тръгна.

— Венит, мисля, че трябва да се приготвиш за едно пътуване. — Къде, господарю?

— Инвигилаторът най-сетне е схванал величината на заплахата.

Венит Сатад не отвърна нищо.

— Трябва да заминеш за град Дрийн — продължи Раутос, все така взрян в загадъчното съоръжение, господстващо на по-долната тераса. — Тръстът се нуждае от по-изричен доклад за подготовките там. Уви, личните донесения на Фактора се оказват незадоволителни. Нужна ми е доверителност по тези въпроси, след като съм решил да се съсредоточа напълно над близката заплаха.

Венит не отвърна нищо.

Раутос се загледа над реката. В залива отсреща се трупаха рибарски лодки, два търговски кораба се приближаваха към главните кейове. Единият, с флага на семейство Естерикт, изглеждаше пострадал, навярно от пожар. Раутос изтупа пръстта от ръцете си, обърна се и закрачи обратно към сградата. Слугата му пое след него.

— Чудно, какво ли лежи под тези камъни?

— Господарю?

— Нищо, Венит. Просто си мислех на глас.

Две части от конницата блуроуз на Атри-Преда Биват атакуваха лагера на оул’дан призори. Двеста отбрани пиконосци препуснаха сред ураган от паника, докато оулите изскачаха от кожените си шатри, а бойните псета на Дрийн, появили се няколко мига преди конните воини, връхлетяха върху оулските глутници пастирски кучета и дрей и трите породи зверове се счепкаха в жестока битка.

Оулските воини се оказаха неподготвени и малцина от тях успяха навреме дори да намерят оръжията си. За няколко мига касапницата се развихри и обхвана и старци, и деца. Повечето жени се сражаваха редом с близките си мъже — жена и съпруг, сестра и брат, всички загиваха заедно в последно сливане на кръв.