Владетелят на ада

- Мислиш, че една банда пъпчасали хлапаци с бръснати глави могат да осъществят такава засада?

- Някои биха могли.

- Помислете само върху следния факт. Единствената милиция достатъчно близо, за да го извърши, са Арийците в Юта. На другите би им се наложило да пропътуват стотици мили в непознат терен. Вероятността е практически нулева. А и какво биха могли да направят с тоя камион гигант? По дяволите, какво изобщо може да се направи с осемнадесетколесен камион? Та това е все едно да вдигнеш плакат какво са направил.

- Щом са били достатъчно способни да осъществят нападението, можете да се обзаложите, че са имали съвсем ясна представа какво ще правят с камиона - обади се Мардж Кастен.

- А на изгрев слънце ще имат преднина от шест, седем часа. И да ви кажа, Енгстрьом може и да е религиозен фанатик, но е и брилянтен тактик. Това е само негова работа.

- Просто исках да кажа, че на този етап трябва да бъдем дискретни...

- 0, за Бога, Хари, нямам намерение да свиквам пресконференция и да обвинявам публично Светилището. Това обаче става задача номер едно. Отне ни цяла вечност, докато осъзнаем факта, че Енгстрьом и бандата му представляват сериозна заплаха. Сега трябва да наваксаме загубеното време.

- Извинете ме, господин президент - намеси се Мардж Кастен, - бих искала да направя едно предложение.

- Казвай.

- Повече от година душим около генерал Енгстрьом и Светилището и до този момент не сме открили нищо. Ако сте убеден, че те са замесени в сериозни престъпления - убийства, грабежи, пране на пари, престъпления срещу правителството - бих искала да назначим специален обвинител, да сформираме специална част... и да ги обвиним по параграфите на РИКО.

- 0, Господи! - простена Симънс и заклати глава.

- Какво означава това? - нахвърли се Пенингтън върху директора на Бюрото.

- Искам да кажа, какво повече би могъл да направи един специален обвинител от онова, което ние вече сме направили? - оплака се Симънс.

- Да се съсредоточи върху проблема - натърти Кастен.

Симънс я изгледа злобно, но не каза нищо.

- Ако тук има такова престъпление, трябва да заведем дело - добави тя.

- Звучи ми така, сякаш сте си наумили някого за тази работа - каза Хукър.

- Така е - кимна тя.

- И кой е този юридически вълшебник? - изсумтя язвително Симънс.

- Мартин Вейл.

- Да не е онзи, дето измъкна делото в Илинойс изпод носа на Пийт Райкър? - попита Хукър.

-      Стане ли дума за случаи по параграфите на РИКО, никой не може да му стъпи и на малкия пръст. До този момент е извоювал най-голямата присъда по РИКО в историята. Деветдесет милиона.

- Това беше делото с „Атлас-Уестърн“, нали? - попита президентът. - Той пъхна в затвора Том Лейси и онзи, как му беше името, от „Атлас“...

- Гросман - подсказа Симънс.

- Да, точно така, Гросман. И двамата получиха сериозни присъди, нали? - Пенингтън се усмихна. - Никога не съм харесвал нито единия, нито другия.

- Те не дадоха и цент за кампанията ви - каза Хукър.

- Може би именно поради това.

Всички се разсмяха.

- Вижте, господин президент, Бюрото и без това прави всичко, което по силите му - намеси се умолително Симънс. - РИКО изисква много голямо участие от страна на ФБР...

- Знам, Хари. Знам също така, че ако Светилището - или която и да е друга парамилитарна формация - върши това... тогава следва да им отделим приоритетно внимание.

- Можем да го направим, сър. Изпратил съм заместник-директора на мястото на престъплението...

- Късмет, Хари, късмет - сряза го Пенингтън. - Хардистан просто се е случил само на стотина мили от мястото.

Сразен, Симънс рухна на дивана и заби поглед в пода.

Като всички човешки същества, и Пенингтън беше подвластен на грешки. Неговият недостатък беше, че изживяваше нещата прекалено дълбоко, беше прекалено емоционален във всичките си дела - и в приятелствата си, и в работата, и в гнева си, в любовта, войната и ненавистта. Членовете на кабинета му се бяха научили да разпознават задаващия се гняв, контролиран, но клокочещ под повърхността като вулкан. Той можеше да пресече една дискусия само с поглед, с начина, по който се изкашляше, или чрез каменното си мълчание. В един момент той можеше да понесе и най-голямото нещастие с нечовешко спокойствие, а в следващия една маловаж- на злоупотреба или непочтеност можеше да го накара да се развилнее като ураган.

В момента гневът му се трупаше само като си мислеше за генерал Джошуа Енгстрьом и Светилището на Бога и Божия гняв. Не се чувстваше принуден да обяснява на подчинените си за причините за гнева си или откъде знае, че Енгстрьом стои зад засадата в прохода Изгубената следа.

Всички се смълчаха. Пенингтън отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите, и се замисли за сина си и внука си - как всеки ден играят футбол на ливадата.

Ами ако бяха те? Ами ако бяха те, проснати там на студа в найлоновите чували? Невинни деца, изпълняващи дълга си. Щеше ли да се чувства по-силен в убеждението си, отколкото сега? Отговорът беше не. Пред мисления му взор мигновено изплува Виетнам - как седи в стаята си в Сайгон и пише съболезнователни писма на родителите в Цивилизацията.