Владетелят на ада

-      Е, зависи от гледната точка - отвърна Кастен. - Сега погледнете снимката от Пустинна буря. Момчетата се усмихват, всички освен Енгстрьом, чието изражение не се е променило и след двайсет години. Бижте Шрак, който е застанал точно до него, и двамата млади мъже, коленичили пред него. Този точно пред него е Гари Джордан, а другият, коленичил до Болинджър, е Карл Ренц. И двамата са пастори на Енгстрьом.

- Пастори ли? - удиви се Вейл.

- Те са пастори на четирите църкви на Светилището.

- Този Мецингер, за когото споменахте, е третият пастор. Кой е четвъртият?

- Джеймс Джоузеф Рейни, последният от тексаските рицари от ордена на Бялата камелия.

- Добрият генерал е с широки интереси.

- Джими, събери я със снимката на президента от Пустинна буря.

- Веднага - отговори червенокосият младеж. Още една фотография се появи до другите - тази на Лорънс Пенингтън, застанал пред една карта с показалка в ръка.

- Ирония на съдбата е, че Лорънс Пенингтън е президент на САЩ, а Енгстрьом е водачът на една от най- опасните групи на ненавистта в страната - каза Кастен.

- Къде е иронията? - попита Вейл.

- Иронията е там, че Енгстрьом ненавижда Пенингтън, а Пенингтън дори и не е подозирал за съществуването на Енгстрьом.

И Кастен му разказа историята.

9.

Близо до Ке Сан, Южен Виетнам,

31 януари 1968

Северновиетнамците отпразнуваха първата нощ на Тет, виетнамската лунна Нова година, с масирани нападения срещу американските и южновиетнамските бойни части. Осемдесет и пет хиляди виетнамски партизани заляха страната, а зад тях, готови да хукнат подире им, бяха в готовност още 85 000.

- Рота Чарли, тук Фокс, чувате ли ме?

- Чувам те, Фокс.

- Говори полковник Уитъкър, дайте ми веднага полковник Пенингтън.

- Той е тук до мен, сър. Момент.

Радистът подаде слушалката на Пенингтън, който се беше свил в края на една оризова нива. От време на време някоя мина избухваше близо до тях и ги засипваше с кал и вода. Пенингтън беше адски уморен. Не беше сменял прогизналите си дрехи от два дни. Свечеряваше се.

- Пенингтън слуша.

- Лари, аз съм, Лу Уитъкър. Каква ти е позицията?

- На петнадесетина мили северно от Ке Сан. Войниците ми са пръснати на майната си. Какво става, по дяволите?

- Около нас направо валят виетконгци. Нападнали са ни по цялата територия на тая проклета страна. Снощи някаква група камикадзе е пробила стената на посолството. На охраната са й трябвали цели пет часа, за да ги ликвидира.

- Проклятие, откъде са се пръкнали толкова много?

- Откъде можем да знаем, по дяволите? Говори се, че са превзели Хю на крайбрежието и тук в Сайгон сме като в обръч. Имай предвид, че поне десет хиляди жълти дяволи идват към Ке Сан.

- Ха, идват. Та те направо са ни залели отвсякъде.

- Лари, трябва да изградиш нещо като фронт и да удариш тези копелета преди да са се добрали до града. Тук имаме пет хиляди морски пехотинци, които се опитват да удържат града, а срещу тях са се изправили пет пъти повече.

- Че къде са по-малко! Какво искаш от нас, Лу, да хукнем да ги търсим ли?

- Няма да е лошо.

- Господи, хората ми са направо като пребити. Живи трупове.

- Че кой не е? Направи каквото можеш.

Пенингтън и радистът му побягнаха покрай избуялия ориз, избягвайки снайперистката стрелба и връхлитащите мини. Той бе загубил капитана си и двамата си лейтенанти предната нощ. Вече от час работеше с Коб, главния сержант, за да прегрупира силите си.

- Щом открием това виетконгско подкрепление, дето се е запътило насам, му скачаме на врата - каза той на Коб.

- С какво ще му скочим, сър? Не ни останаха нито патрони, нито гранати.

- Пет пари не давам, Коби, Застрелвайте ги, съсичайте ги, ритайте ги, ръфайте ги. Кажи на момчетата, че искам да чуя бунтарски крясъци и ревове. Ако не друго, поне ще изплашим проклетите му копелета до смърт.

След два часа Пенингтън и Коб поведоха ротата към гористия залив и изведнъж някакво лице се пръкна в мрака само на метър-два от Пенингтън. Бяха се сблъскали със самия враг. Пенингтън вдигна пистолета и простреля копелето в окото. В гората избухна истинска канонада. Навсякъде се завързаха жестоки ръкопашни схватки. Пенингтън се втурна напред, като стреляше наляво и надясно с 45-калибровия си пистолет. По едно време усети как нещо го прониза в рамото, после го улучиха пак, но той продължи напред, като сечеше с ножа си, а с другата ръка използваше пистолета като чук. Пламъчетата на изстрелите проблясваха в мрака като светулки. Войниците му крещяха като луди.

Зад него някой изстреля осветителна ракета и бойното поле внезапно се озари в кървав червеникав блясък. Пенингтън за миг съзря обкръжението си. Двамата с Коб се бяха отдалечили на двадесетина метра пред основното ядро, в ничията земя между хората му и виетнамците, които не даваха на войниците му да надигнат глава.

- Вдигайте си задниците, дявол да го вземе! - изрева Пенингтън. - Насам. И искам да чувам бодри крясъци!

Двамата с Коб се втурнаха срещу врага. Хората му ги последваха.

- Господи! - изрева Коб и се свлече на колене.