Владетелят на ада

- И застанаха филистимци от едната страна на планината, и израилтяните от другата страна на планината, а между тях беше долината. И от филистимския стан се изстъпи едноборец, по име Голиат, от Гет; на ръст шест лакти и педя. На главата му имаше меден шлем; и облечен бе той в люспеста броня - Джордан се изправи и отново затропа из малката стая, гласът му се усили. - Давид бързо се затече срещу филистимеца. И бръкна Давид с ръка в торбичката, извади оттам един камък и хвърли с прашката, та удари филистимеца в челото... - Джордан спря и се усмихна, - ... тъй че камъкът се заби в челото му; и той падна ничком на земята. - Джордан вдигна глава към тавана и заговори като проповедник. - Тъй с прашка и камък надви Давид филистимеца; удари филистимеца и го уби; а меч Давид нямаше в ръце. Тогава Давид се затече и, като стъпи върху филистимеца, взе та изтегли меча му из ножницата - Джордан се приведе напред, с лице само на няколко сантиметра от това на Вейл. Гласът му внезапно се бе успокоил, и той изрече почти шепнешком: - удари го и отсече с него главата му; филистимци, като видяха, че техният юнак умря, удариха на бяг.

Той избърса потта от челото си с опакото на ръката.

- Първа книга Царства, глава седемнадесета.

- Значи вие наистина мислите, че можете да победите правителството на Съединените щати с прашка и камък, така ли, Гари? - попита с въздишка Вейл.

- Това го решава Господ. Нищо не е невъзможно за праведниците - отвърна меко Джордан.

Внезапен студ прониза гръбнака на Вейл, но не поради думите на събеседника му, а от спокойната увереност, с която бяха изречени.

- Аз съм богобоязлив човек. Ходя на църква, но никога не ме е бивало в запомнянето на стиховете. Като изключим няколко откъса, оставям това на свещениците. - Той се усмихна. - Не искам да им вземам хляба, нали разбирате.

- Мислите ли, че генерал Енгстрьом ще разговаря с мен?

- Защо не? Той не се крие от никого. Все още не.

- Казахте, че е разумен човек. Може би ще се вслуша в гласа ми.

- Във вашия глас?

- Защо не? Ще се вслушаме един в друг.

- Да, и по-рано сме я чували тази песен - горчиво каза Гари. - Правителството никога не е сдържало обещанията си. Нарушавало е всеки договор, който е сключвало, още от онези най-първите, с индианците. И ето ни 150 години по-късно и то все още не се е научило да държи на думата си.

- Какво обещание ви е дало правителството на вас, Гари? Какво обещание е нарушило?

Джордан не отговори.

- Вижте, ако не искате да плащате данъците си, както си ги плащат всички, вие загивате. По дяволите, ако се опитам да прецакам Службата по контрола върху данъците и приходите, ще ме пипнат за врата като всеки друг нарушител. Опитът ви за убийство на онзи служител не е бил много умен.

- Е, това вече е истински майтап. Той беше само на четиридесет и пет метра от мен. Ако исках да го убия, щях да му пръсна черепа като едното нищо. Просто само го накарах това дребно копеленце да напълни гащите. Но така или иначе, подоходният данък е незаконен. Никъде в конституцията не се споменава да ти съдират задника от данъци само защото не можеш да изправиш гръбнака си от блъскане от сутрин до вечер.

- По дяволите, ако им кажете, че съжалявате за това, което сте сторили, и че то няма да се повтори, бихте могли да намалите присъдата си.

Това беше най-неуместната му забележка. Очите на Джордан пламнаха като факли, гърбът му се изпъна като струна, гласът му затрептя от жарта на евангелист:

- И отговорено му беше: гони, ще стигнеш и отнемеш. Първа книга Царства, глава тридесета. Нека да ви кажа нещо. Когато ме хванаха, бях принуден да търпя онзи дребен плъх всеки ден да набива в главата ми, че трябвало да страдам, задето съм бил измамил чичо Сам. Това бяха думите му. Да страдам! Какъв е този дребен и вонящ педераст, че да ме съди! Някакъв скапан писарушка, който не може да изкара и два цента с ръцете си, който се храни от потта и кръвта на данъкоплатците, да си позволява да ми говори така! Аз съм воювал заради неговия насран гъз. Да се покая? Да му кажа, че съжалявам за стореното? Че аз ще къртя камъни в тази сатанинска каменоломна още двадесет години, ама няма да прекърша думата, дадена на Господ, пред едно такова нищожество като онзи педал.

Вейл се отпусна в стола си и запали цигара. Нямаше никакво желание да влиза в спор относно данъците нито с Джордан, нито с никого. Така че смени темата.

- Семейството ви още ли е в Монтана?

- Живеят при тъста ми. Ония пиявици от данъчното поне него още не са ограбили.

- Може би няма да е зле да ги преместите оттам - каза Вейл.

- Защо? Да не би да става нещо?

- Не, доколкото ми е известно.

Джордан се размърда на стола си, после махна с ръка, сякаш отпъждаше мисълта, която се канеше да изрече.

- Къде да отидат, а? Блъскахме като животни цял живот за онова, което ни отнеха^- баща ми, дядо ми и всички преди тях. Идете в Ню Йорк, Сейнт Луис или Чикаго, живейте в някой бидонвил на някой уличен ъгъл? Това е най-шибаното предложение, което съм чувал.

- Не ви предлагам такова нещо. Само казвам да преместите семейството си от фермата...