Владетелят на Ада

Уилям Дийл Владетелят на Ада Мартин Вейл #3

Тук можем да царуваме спокойно и си мисля, че да царуваш тук си струва, дори и да е Ад: царувай по-добре в Ада, отколкото — лакей в Рая.

Джон Милтън, Изгубеният рай, 1667 г.

Първа книга Змии

Да, по-добре е цар в Ада, отколкото лакей в Рая.

Но най-добре е цар и в двете.

Д. Дж. Енрайт, Книга за Фауст, 1979.

1.

12 юни

Прашният фургон виеше по равното шосе, гумите му свистяха по нажежената настилка. Зад волана седеше кльощав шофьор с оредяваща черна коса, слепнала във фурната на нажежения въздух, струящ през отворения прозорец, и непрекъснато надигаше бутилката с вода, за да прогони дрямката. По бялата му риза бяха избликнали кръгове пот. Жегата не спираше да ги мори, откакто бяха напуснали Омаха, след което бяха поели първоначално на юг и после право на запад по шосе 80; дребни градчета като Киърни, Коузад, Готенбърг прелитаха покрай тях, докато автомобилът се носеше успоредно на реката. Шофьорът караше точно срещу слънцето сред напечения юнски следобед; колата профучаваше покрай фермите и полята на Небраска, подредени, самотни и еднообразно скучни.

И по навик шофьорът непрестанно се тормозеше.

— „Какъв е смисълът да има климатична инсталация, след като той не ми дава да я пусна?“

След още няколко мили поклати глава.

— „Никога не съм си и представял, че някой може да обича толкова много жегата. Сигурно е над четирийсет градуса, а той иска шибаният му прозорец да стои отворен.“

След още няколко мили.

— „И да няма с кой да си кажеш и две думи. Не ми дава да пускам радиото, докато спи. Някой ден ще взема да задряма зад волана и…“

Пак кимна.

— „… и ще вземем да излетим от пътя и тоя фургон ще ни опакова за последно по средата на тая шибана зарязана и от Бога равнина…“

Потупа с длан кормилото.

— „… и шибаните лешояди ще ни изкълват очите.“

Брат Т се бе изтегнал върху един матрак, разгънат върху две седалки, и спеше неудобно, вместо да легне отзад. Спеше, събирайки сили за сблъсъка. Така наричаше той срещите — сблъсъци.

— Ние се сблъскваме с дявола, Морди, това правим — обичаше да повтаря той. — Тая нощ пак ще нашибаме тоя кучи син и ще го накараме да падне на колене пред нас. — Слави Бог, слави Иисус.

Сякаш отиваха на война или кой знае къде.

Шофьорът обаче не се оплакваше. Това беше най-добрата работа, която беше имал, макар и да ненавиждаше кормуването през тия гладки като тепсия равнини, където можеш да си затвориш очите, да ги отвориш чак след десет минути и да ти се струва, че колата не е изминала и метър.

Изведнъж той се сепна и тихо подсвирна.

В далечината се показа пътен знак, който танцуваше в маранята като дервиш. Морди присви очи зад слънчевите си очила. На табелата пишеше: „Брейди. Две мили.“

— Благодаря ти, Господи — изрече той на глас, имитирайки шефа си и неговия типичен южняшки акцент.

Зад него брат Т се размърда. Подпря се на лакът и изпука няколко пъти врата си, при което прешлените му изпукаха; беше едър, с дълга руса коса, провиснала до раменете, и голяма брада.

— Къде сме? — полита той с глас нисък като шепот и грапав като пила.

— По средата на Божията пещ.

Брат Т захлупи лицето си с шепи, повдигна вежди и много леко прогони остатъците от съня към ъгълчетата на очите си с показалци.

— Понякога си мисля, че Господ е взел десет акра земя от Канзас, ксерокопирал ги е и ги е наложил един до друг върху цялата шибана среда на страната.

— Май си позволяваш да богохулстваш, Морди.

— Позволявам си да говоря истината — отвърна Морди, докато намаляваше скоростта, за да завие по един тесен черен път.

— Я ми кажи пак как се казваше това място?

— Брейди. На около двайсет мили от Норт Плат.

— Това не ми говори нищо.

— Минахме над двеста мили. Половината от тях през Небраска, откакто излязохме от Омаха. Равно, горещо, и от един час не съм мярнал дори и един автомобил.

Брат Т отвори очи. Бяха с цвета на мляко. Гледаше в пустотата.

— Ти би следвало да се чувстваш тук като у дома си. Това ми звучи направо като Южна Джорджия.

— Няма дърво и за цяр. Само тая шибана слама, докъдето ти стига окото.

— Пшеница, Морди, пшеница. Слама е онова, което остава след като е ожъната пшеницата.

— Давам сто мили от тая пустош, както и да й казват, за един висок бор.

— Нещастен ли се чувстваш, Морди? — запита го брат Т с лек присмех.

— Само се тормозя.

Брат Т се изкикоти.

— Добре е за душата.

— И изнемогвам от жегата. Ти никога не се потиш, а от мен тече и за двама ни.

— Господ си знае работата.

— Лесно ти е на теб, от теб не тече.

— Вярно. Ти си падаш повече по студа. — При тази мисъл брат Т неволно потрепери, разтърка ръце, после опипа пода за портативния хладилник. Отхлупи го, измъкна кутия кола, дръпна халката, отпи продължителна глътка и въздъхна: