Владетелят на Ада

— Предишния или скришния? — попита игриво Морди.

— Който ти хареса повече — отвърна Авраам.

— Извинявай, братко, не исках да те обидя — изрече Морди, смутен, че може да е оскърбил проповедника.

— Ти не можеш да ме обидиш, Морди. Колко е часът?

— Има още една минута — отвърна Морди. — Тия хора направо ме карат да сънувам кошмари, Т.

— Че какво му е толкова лошото? Хубава къща, телевизор, хубава нова кола, парички дрънчат в джобовете ни.

— Винаги са ни дрънчали в джобовете, Т.

— Той ме слуша, Морди. Аз съм пророкът на Енгстрьом.

— Пророкът на смъртта, ако питаш мен.

— Никой не те пита — изръмжа Авраам.

— Извинявай, извинявай! Господи, само така го казах.

Авраам отвори вратата на колата, слезе и закрачи към телефонната кабина, потропвайки с бастуна, макар да виждаше през мъгливите лещи. Набра номера на WWN и попита:

— Свързахте ли се с госпожица Азимур?

— Един момент, господине.

Той чу щракане и миг по-късно:

— Да?

— Госпожица Азимур?

— Кой се обажда?

— Слушайте ме, без да прекъсвате. Причината ФБР да се интересува толкова много от човека, когото те наричат Ралф Андерсън, който беше екзекутиран снощи в Охайо, е защото истинското му име е Джордж Уолър. Той беше под защитата на програмата за особено важни свидетели. Беше екзекутиран, защото е изпял един банков обир преди няколко месеца в Канзас Сити. А това е само върхът на айсберга. Ако сте толкова добра, колкото си мисля, ще схванете цялата история.

— Какво искате да кажете с това екзекутиран? Можем ли да се срещнем? Аз трябва да…

Телефонът замлъкна.

— Интересно — каза Максуел. — Имате ли някаква представа кой е този певец?

— Не, каза си репликата и затвори.

— Добре, ще се обадя на Проучването по телефона и ще видя с каква информация разполагаме за банковите обири в Канзас през последните няколко месеца.

— Какво искате да направя?

— Да изчакаш, докато намеря нещо, за което да се хванем.

— Някой пробвал ли е тази информация при Хари Симънс?

— Арт Ферис се опитва да измъкне някакъв коментар от него в момента.

— Той няма да каже нищо. Включил е телефонния си секретар, който само повтаря: „В момента се води следствие“ — и това е.

— Е, тази информация ще раздвижи малко нещата. Къде си сега?

— Тръгваме към Лима да видим дали можем да научим нещо от аутопсията.

— Защо не се повъртиш там още малко? — предложи Максуел. — Ако това обаждане наистина се окаже вярно, ще можеш да пипнеш за гушата оня момък от ФБР…

— Маккърди.

— Да. Може пък и да издрусаме нещо от него.

— Той няма да каже нищо повече от това, което вече ни каза.

— Вярно е, но пък ще каже на Хардистан и може би ще успееш да изцедиш нещичко от него.

— Това наистина ще бъде сензацията на годината, Еди.

— Виж, ти вече разполагаш с достатъчно материал, за да му извиеш ръката. Онова нещо за Вейл, програмата за защита на особено важни свидетели. Как му беше името на оня клетник?

— Джордж Уолър.

— Да. Виж какво още можеш да измъкнеш и после им го начукай, Вал. Това е твоят специалитет.

22.

Канцеларията на съдийката Макинтайър се намираше на втория етаж. За разлика от повечето канцеларии, които бяха студени, официални и с ламперии от тъмно дърво, нейният кабинет беше боядисан в бяло, а от двете страни на прозорците висяха пердета на цветя. На рафта с книгите зад бюрото е имаше половин дузина фотографии на сина е и семейството й. На единия ъгъл на бюрото й имаше ваза с цветя, а столът й с висока облегалка беше тапициран с пъстър плат вместо с тъмна кожа. Подът бе застлан със светлокафяв килим.

Но както го бе предупредил Хардистан, декорът можеше да се окаже много заблуждаващ.

— Тя е много корава дама — предупреди ги той, докато чакаха да дойде съдийката. — Има особено язвително чувство за хумор и ръководи съдебната зала със стоманен юмрук. Не позволявайте на обстановката да ви размекне.

— Успокояваща мисъл — каза Вейл.

— С нея трябва да се кара направо. Тя може да забележи играта даже и насън.

— С това вече няма да се провалим — засмя се Вейл.

Миг по-късно съдийката влезе — приятна, но малко прекалено сериозна червенокоса дама, среден ръст, на около четиридесет и пет години, с туидов костюм с панталон.

Вейл имаше известна представа за миналото й благодарение на Наоми, която го бе снабдила с няколко статии за нея. Омъжила се в колежа, дипломирала се първа в юридическия факултет и станала президент на адвокатската колегия на Южна Каролина още преди да навърши тридесет години. На четиридесет и пет бе член на Върховния съд на щата. Съпругът й бе основал малка счетоводна фирма няколко години след дипломирането си. И докато навърши четиридесет и пет години, фирмата му се бе превърнала в най-престижната в Кълъмбия.

Бе починал от инфаркт точно преди да навърши четиридесет и шест, оставяйки Люси безутешна и самотна вдовица.

Година по-късно тя бе приела назначение като съдия в Осмия съдебен окръг и се бе преместила в Линкълн. Носеха се слухове, че била на челно място в списъка на Пенингтън за състава на Върховния съд на САЩ, но съдията Лукас Фрай успял да прескочи трапа при последния си удар.