Властелинът на пръстените

— Хуум, добре, почтено постъпваш — отвърна Дървобрад. — Не ще и дума, ентите изпълниха дълга си. И не само в борбата с тоя, хуум, тоя проклет дървоубиец, който живееше тук. Насам беше нахлуло и гъмжило от ония, бурарум, ония грознооки, черноръки, кривокраки, каменносърдечни, ноктолапи, сквернокоремести, кръвожадни, моримайтесикахонда, хуум, е, нали сте припрян народ, а пък пълното им име е дълго като безчетните години на страдания, та да кажем просто — оная сган, орките; те дойдоха през Реката, други се спуснаха от Севера и покрай гората Лаурелиндоренан, в която не можеха да проникнат благодарение на тия Велики владетели. — Той се поклони на Владетеля и Владетелката на Лориен. — Та тия същите скверни твари бяха твърде изненадани, като ни срещнаха сред Равнината, защото досега не бяха чували за нас, макар че и за по-почтен народ можем да кажем същото. И малцина ще ни запомнят, защото на пръсти се броят ония, що се спасиха с бягство, а Реката погълна повечето от тях. Но така стана добре за вас, защото, ако не ни бяха срещнали, кралят на степните земи нямаше да поеме на поход, а ако го бе сторил, на връщане не би открил родния си дом.

— Знаем добре това — каза Арагорн, — и Минас Тирит, и Едорас не ще го забравят никога.

— Никога е прекалено дълга дума, дори за мен — каза Дървобрад. — Докато трае кралството ти, искаш да кажеш, но наистина дълго ще трябва да трае, та ентите да го сметнат за продължително.

— Започва Новата епоха — каза Гандалф — и кой знае дали в нея кралствата човешки няма да те надживеят, приятелю Ветроклин. Но хайде сега, кажи ми, какво става със задачата, която ти отредих? Как е Саруман? Още ли не му е омръзнал Ортанк? Няма да ти повярвам, ако кажеш, че според него и изгледът пред прозорците му е подобрен.

Дървобрад се вгледа в Гандалф — лукаво, помисли си Мери.

— А! — каза ентът. — Знаех си, че натам ще поведеш разговора. Омръзнал ли му е Ортанк? Много му беше омръзнал накрая, но още повече му омръзна гласът ми. Хуум! Разправих му няколко дълги приказки… поне вие бихте ги сметнали за дълги.

— Защо те е слушал тогава? Да не би да си влизал в Ортанк? — запита Гандалф.

— Хуум, не, не в Ортанк! Но той идваше на прозореца си и слушаше, защото нямаше как другояче да узнае новините, а жадуваше за тях; аз пък се постарах да чуе и останалото. Добавих много, много неща, за които щеше да е добре да поразмисли. Много му омръзна. Винаги е бил припрян. Това го погуби.

— Забелязвам, добри ми Ветроклин — каза Гандалф, — че си подбираш думите твърде грижливо: живееше, беше — все в минало време. Ами настоящето? Да не е умрял?

— Не, не е умрял, доколкото знам — отвърна Дървобрад. — Но си замина. Да, замина си преди седем дни. Аз го пуснах. Не беше останало кой знае колко от прежния му облик — на бледа сянка приличаше, когато изпълзя навън заедно с онова змийско създание. И недей да ми разправяш, Гандалф, че съм обещал да го пазя. Знам. Но нещата се промениха напоследък. Пазих го, докато стана безвреден. Трябва да знаеш, че най-много мразя да държат в клетки живи създания и само в крайна нужда бих го сторил дори на подобни твари. Щом са изтръгнати отровните зъби, змията може да пълзи накъдето си ще.

— Може и да си прав — каза Гандалф, — но си мисля, че тази змия си е запазила поне един зъб. Останала му е отровата на гласа и предполагам, че знаейки слабото място в сърцето ти, е успял да те предума, да, тъкмо теб, Дървобрад. Е, стореното — сторено и няма какво да приказваме. Колкото до кулата Ортанк, тя отново става владение на краля. Макар че едва ли ще му потрябва.

— Тепърва ще видим — каза Арагорн. — А тази долина ще подаря на ентите, стига да пазят Ортанк и никого да не пускат насам без мое разрешение.

— Кулата е заключена — каза Дървобрад. — Накарах Саруман да я заключи и да ми предаде ключовете. Сега са у Бързолъч.

Бързолъч се поклони като дърво, люшнато от вятъра, и подаде на Арагорн два големи черни ключа със сложна форма, закачени на стоманен пръстен.

— Още веднъж ви благодаря и се прощавам с вас — каза Арагорн. — Нека гората ви отново да се разлиства в мир и покой. А когато напълните долината, ще намерите предостатъчно място на запад от планините, където сте бродили в древни времена.

Лицето на Дървобрад се изпълни с печал.

— Горите може и да растат — каза той. — Лесовете може и да се разпростират. Но не и ентите. Няма вече ентчета.

— Ала сега можете да се надявате на успех в издирванията си — възрази Арагорн. — Дълго затворените източни земи са открити за вас.

Но Дървобрад поклати глава.

— Дълъг е пътят. И хората станаха много напоследък. Но аз съвсем съм забравил добрите обноски! Ще останете ли тук да си отпочинете. А може би някой желае да мине през гората Ветроклин, за да скъси пътя към дома? — Той погледна Келеборн и Галадриел.

Но всички освен Леголас казаха, че вече трябва да се сбогуват и да потеглят — кой на юг, кой на запад.