Властелинът на пръстените

— Хайде, Гимли! — рече Леголас. — С разрешение на Ветроклин сега ще посетя дебрите на Ентолес и ще видя дървета, каквито вече не се срещат нийде другаде из Средната земя. Ти ще дойдеш с мен, както си дал дума; тъй ще стигнем до родните ми места в Мраколес и ще продължим по-нататък.

Макар да не изглеждаше твърде доволен, Гимли се съгласи.

— И тук най-сетне свършва Задругата на Пръстена — каза Арагорн. — Ала се надявам не след дълго да се завърнете в моята страна с обещаната помощ.

— Ще се върнем, ако разрешат нашите владетели — каза Гимли. — Е, сбогом, скъпи ми хобити! Сега вече сигурно ще се доберете здрави и читави до родния дом, та да спя спокойно, без страх за живота ви. Ще се обаждаме когато можем, пък дано и да се срещаме, но се боя, че вече никога не ще се съберем всички заедно.

Дървобрад се сбогува поред с всеки от гостите и трижди се поклони с бавна почит пред Келеборн и Галадриел.

— Много, много отдавна не сме се срещали сред камъни и дървеса — рече той. — А ванимар ванцмалцон ностари! Писано ни било само тъй да се срещнем, преди края. Защото светът се променя: усещам го във водата, в земята, в аромата на въздуха. Не вярвам да се срещнем пак.

А Келеборн отвърна:

— Не знам, старши братко. Но Галадриел добави:

— Не в Средната земя, не преди изчезналите земи отново да изплуват от морските талази. И тогава може отново да се срещнем напролет сред върбовия лъг на Тасаринан. Сбогом!

Мери и Пипин се сбогуваха последни със стария ент и като ги погледна, той се развесели.

— Е, веселячета мои, ще пийнете ли на раздяла още по глътка еликсир?

— Иска ли питане — отвърнаха те и той ги отведе в сянката на едно дърво. Там видяха огромна каменна делва. Дървобрад напълни три паници и хобитите отпиха; странните му очи ги гледаха над ръба на паницата.

— Внимавайте, внимавайте! — подхвърли той. — Пораснали сте, откакто ви видях за последен път.

Всички се разсмяха и пресушиха паниците.

— Е, сбогом! — добави ентът. — И не забравяйте да ми обадите, ако по вашия край се чуят вести за ентругите.

В прощален поздрав той размаха ръце към цялата група и потъна между дърветата.

Сега поеха по-бързо, устремени към Роханския пролом; най-сетне Арагорн се сбогува с тях близо до мястото, където Пипин бе надникнал в Камъка от Ортанк. Тъжно се разделяха хобитите с Арагорн — техния верен водач през толкова много премеждия.

— Ех, ако имахме камък, с който да виждаме приятелите си и да разговаряме отдалеч! — въздъхна Пипин.

— Вече е останал само един за тази цел — отвърна Арагорн. — Колкото до другия, от Минас Тирит, ти не би желал да видиш онова, което ще ти покаже. Но кралят трябва да задържи при себе си Палантира от Ортанк, за да вижда какво става в кралството му и как работят неговите служители. Не забравяй, Перегрин Тук, че си гондорски рицар и аз не съм те освободил от тая длъжност. Сега потегляш в отпуск, но може пак да те повикам. Помнете, скъпи приятели от Графството, че моето кралство се простира и на север. Някой ден мога да дойда нататък.

После Арагорн се сбогува със Келеборн и Галадриел и Владетелката му каза:

— Елфически камък, през мрак стигна до надеждата и днес имаш всичко, що бе мечтал. Не пропилявай дните си! А Келеборн добави:

— Сбогом, родственико! Дано съдбата ти е по-добра от моята и съкровището ти да остане при теб докрай!

С тия думи се разделиха, а вече се свечеряваше, когато се обърнаха след малко, видяха краля на Запада да седи неподвижно на коня си, обкръжен от рицарите; залязващото Слънце бе слязло над тях и доспехите им сияеха като червено злато, а бялата мантия на Арагорн се превръщаше в пламък. Сетне Арагорн вдигна високо зеления камък и от ръката му лумна изумруден огън.

Скоро оредялата дружина зави на запад покрай Исен, мина през Пролома към необятните равнини, после свърна на север и пресече границите на страната Дун. Местните жители бягаха и се криеха, защото се бояха от елфите, макар те рядко да идваха в страната им, но пътниците не им обръщаха внимание — отрядът все още беше голям и разполагаше с всичко необходимо; продължиха спокойно по пътя си, спирайки на бивак където пожелаят.

На шестия ден подир раздялата с краля пресякоха една гора, слизаща откъм хълмовете в подножието на Мъгливите планини, които сега оставаха отдясно. Излизайки на открито по залез-слънце, те догониха старец в мръсни бели дрипи, подпрян на тояжка. Подир него се влачеше с хленч още един просяк.

— Е, Саруман! — каза Гандалф. — Накъде си тръгнал?

— Какво те засяга? — отвърна той. — Не ме ли съсипа колкото искаше, та сега да следиш и накъде ходя?

— Знаеш отговора: не и не — каза Гандалф. — Както и да е, времето на делата ми вече е към края си. Кралят се нагърби с товара. Ако бе изчакал в Ортанк, щеше да го видиш, а той щеше да прояви мъдрост и милосърдие.

— Толкова по-добре, че съм се измъкнал — възрази Саруман. — От него не искам нито едното, нито другото. И за да отговоря на първия ти въпрос — търся как да напусна кралството му.