Властелинът на пръстените

— Комай е последната капка от съкровището на Смог — каза той. — Може да ти свърши работа, ако мислиш да се жениш, Сам.

Сам се изчерви.

— На вас, момци млади, нямам какво да дам — обърна се Билбо към Мери и Пипин — освен добри съвети. — И след като щедро изпълни това си обещание, той добави накрая мисъл, достойна за истински жител на Графството. — Гледайте да не ви пораснат главите повече от шапките! Ако не престанете да растете в най-скоро време, скъпичко ще ви струват и шапки, и дрехи.

— Щом ти си решил да надминеш Стария Тук — отвърна Пипин, — не виждам защо пък ние да не се помъчим да надминем Бикогласния.

Билбо се разсмя и измъкна от джоба си две красиви лули с изящен сребърен филигран и перлени мундщуци.

— Мислете си за мен, когато ги палите! — каза той. — Елфите ми ги направиха, но аз вече не пуша.

После клюмна и задряма за малко, а когато се събуди, рече:

— Та докъде бяхме стигнали? Да, разбира се, подаръците. Тъкмо се сетих: Фродо, какво стана с оня пръстен, дето ми го беше взел?

— Изгубих го, скъпи Билбо — отвърна Фродо. — Знаеш ли, отървах се от него.

— Колко жалко! — въздъхна Билбо. — Тъй ми се искаше пак да го видя. О, не, колко съм глупав! Нали затова беше тръгнал — да се отървеш от него? Но всичко е тъй объркано, толкова други неща се намесиха: историите на Арагорн и Белият съвет, и Гондор, и Конниците, и Южняците, и земеслоните… ти наистина ли ги видя, Сам?… И пещери, и кули, и златни дървета, и какво ли не още. Явно след пътешествието си съм се върнал съвсем напряко. Мисля, че Гандалф можеше да ме поразведе насам-натам. Но тогава търгът щеше да свърши, преди да се завърна, и щях да си имам още повече неприятности. Все едно, вече е късно и всъщност мисля, че е много по-приятно да си седя тук и да слушам кое как е било. Огънят грее чудесно, храната е превъзходна и елфите се появяват тутакси, щом ми потрябват. Какво друго да искам?

Започва Път от моя праг —
безкраен, ограден с треви.

И докато Билбо мърмореше думите, главата му клюмна на гърдите и той заспа дълбоко.

Мракът в стаята се сгъсти и огънят в камината се разгоря, хобитите се вгледаха в спящия Билбо и видяха, че на лицето му грее усмивка. Дълго седяха в мълчание, после Сам се озърна из стаята, видя как трепкат сенки по стените и тихичко каза:

— Не ми се вярва много да е писал, докато ни нямаше, господин Фродо. Вече никога няма да напише история.

При тия думи Билбо поотвори око, като че бе чул. После се събуди.

— Нали виждате колко съм сънлив — каза той. — А когато ми остане време за писане, само на поезия ме избива. Питам се, Фродо, скъпо мое момче, дали ще ти е много неприятно да поразчистиш малко, преди да си заминеш? Ако искаш, събери записките, документите и дневника ми и ги вземи. Разбираш ли, нямам много време за подборки и подреждане. Сам да ти помогне, а като оформиш всичко, върни се да го прегледам. Ще се постарая да не съм много критичен.

— Разбира се, че ще го сторя! — каза Фродо. — И, разбира се, скоро ще дойда — вече няма да е опасно. Сега си имаме истински крал и той бързо ще оправи пътищата.

— Благодаря, мило момче! — каза Билбо. — Наистина много ме успокои.

И той пак задряма.

На следващия ден Гандалф и хобитите се сбогуваха с Билбо в стаичката му, защото навън беше студено, после се простиха с Елронд и близките му.

Докато Фродо стоеше на прага, Елронд му пожела лек път, благослови го и рече:

— Мисля, Фродо, че ако не побързаш, може и да не се наложи да идваш насам. Пак по това годишно време, когато златните листа се готвят да покрият земята, търси Билбо в горите на Графството. Аз ще бъда с него.

Никой друг не чу тия думи и Фродо ги съхрани за себе си.

ГЛАВА 7 КЪМ ДОМА

Най-сетне хобитите бяха обърнали лица към родния край. Сега копнееха час по-скоро да видят Графството, но отначало пътуваха бавно, защото Фродо не се чувствуваше добре. Пред Брода на Бруинен той бе спрял, без да смее да нагази в потока, забелязаха, че за кратко време очите му сякаш не виждаха нищо наоколо. През целия ден той не отрони дума. Беше шести октомври.

— Болка ли те мъчи, Фродо? — тихо запита Гандалф, който яздеше до него.

— Да, мъчи ме — каза Фродо. — В рамото. Раната боли и в сърцето ми тегне споменът за мрак. Днес се навършва една година.

— Уви! За някои рани няма изцеление — каза Гандалф.

— Боя се, че и моята е от тях — отвърна Фродо. — Няма път назад. Дори да се върна в Графството, то не ще ми се стори както преди, защото аз съм се изменил. Нося рани от кинжал, жило, зъб и тежък товар. Где да намеря покой?

Гандалф не отговори.