Властелинът на пръстените

— Струва ми се, че разбирам — каза Гандалф. — Напоследък почти всички земи бяха обезпокоени, много обезпокоени. Но горе главата, Пиволей! Били сте на ръба на велики беди и много се радвам да чуя, че не ви е сполетяло нещо по-сериозно. Ала вече идват по-добри времена. Може би незапомнено добри. Скиталците се завърнаха. Ние дойдохме с тях. И отново има крал, Пиволее. Скоро той ще се погрижи и за вашия край. Пак ще се отвори Зеленият път и вестоносците му ще дойдат на север, ще има безброй пътници и злите твари ще бъдат прогонени от пущинаците. Всъщност след време вече няма да има пущинаци, ще ги заменят ниви и чифлици.

Господин Мажирепей поклати глава.

— Не е зле по пътищата да се пораздвижи почтен и приличен народ. Но вече не я щем тая обесническа паплач. И никакви чужденци в Брее и околностите. Искаме да ни оставят на мира. Не желая насам да нахлуят тълпи от чужденци, да се заселят по нашия край и да изпосекат горите.

— Ще ви оставят на мира, Пиволее — отвърна Гандалф. — Има колкото щеш място за нови кралства между Исен и Сивталаз или по бреговете южно от Брендивин, та едва ли жива душа ще се засели на един ден път от Брее. Много народ е живял някога и на север, на стотина мили оттук, в края на Зеления път — по Северните ридове край езерото Бледоздрач.

— Край Мъртвешките валове? — още по-недоверчиво възкликна Мажирепей. — Разправят, че там бродели призраци. Само разбойник би тръгнал нататък.

— Скиталците ходят нататък — каза Гандалф. — Мъртвешките валове, казваш. Тъй ги наричаха дълги години, но истинското им име, Пиволее, е Форност Ераин, Северно усое на кралете. И някой ден кралят ще се завърне там, ще видиш тогава какви пътници ще минават оттук.

— Е, признавам, че това ми вдъхва надежда — каза Мажирепей. — И за търговията ще е добре, не ще и дума. Стига само да остави Брее на мира.

— Бъди сигурен — увери го Гандалф. — Той познава и обича селото.

— Тъй ли? — озадачи се Мажирепей. — Чудя се откъде ще ни знае, както е седнал на високия трон в големия си замък на стотици мили от нас. И няма да се чудя, ако чуя, че пие вино от златна чаша. Какво го вълнува „Понито“ с нашите халби бира? Не че ми е лоша бирата, Гандалф. Невероятно хубава е станала, откакто дойде миналата есен да я благословиш. И ще призная, че това ми е утеха в бедите.

— А! — обади се Сам. — Но той казва, че бирата ти винаги е добра.

— Той ли казва?

— Разбира се. Той е Бързоход. Водачът на Скиталците. Още ли не ти е влязло в главата?

Най-сетне бе влязло и лицето на Мажирепей беше същински образец на изумление. Очите му станаха кръгли, устата му се отвори широко и той ахна.

— Бързоход! — възкликна кръчмарят, когато успя да си поеме дъх. — Той с корона и прочие, че и със златна чаша! Е, какво ли ни чака още?

— По-добри времена за Брее във всеки случай — каза Гандалф.

— Надявам се — викна Мажирепей. — Е, хубавичко си побъбрихме, вече бях забравил какво се казва сладка приказка. И няма да отричам, че тая нощ ще спя спокойно, с олекнало сърце. Натъпкахте ми главата с новини, но ще ги обмислям утре. Леглото ме чака, а не се съмнявам, че и вие с радост ще си легнете. Хей, Ноб! — подвикна той през вратата. — Ноб, тежка гемийо!

Изведнъж Мажирепей се плесна по челото и промърмори:

— Ха сега де! Какво трябваше да се сетя?

— Надявам се, че не сте забравили пак някое писмо, господин Мажирепей? — обади се Мери.

— Хайде, хайде, господин Брендифук, не ми напомняйте за това! Видяхте ли сега, секнахте ми мисълта. Докъде бях стигнал? Ноб, конюшните… А! Ето какво беше. Пазя ви нещо. Спомняте ли си Бил Папратак и понито, дето го купихте от него след кражбата на конете? Е, то е тук. Самичко се върна, представете си. Но къде е било, сигурно знаете по-добре от мен. Беше дръгливо като старо псе и мършаво като закачалка, но живо. Ноб се погрижи за него.

— Какво? Моят Бил? — викна Сам. — Е, с късмет съм се родил, каквото и да разправя моят Старик. Още едно желание ми се сбъдва! Къде е?

И той не си легна, докато не посети Бил в конюшните.

Пътниците престояха в Брее още един ден и поне следващата вечер господин Мажирепей не можеше да се оплаче от търговията. Любопитството надделя над страховете и странноприемницата се препълни. От учтивост привечер хобитите минаха за малко в Общата зала и отговориха на безброй въпроси. В Брее нищо не се забравяше и гостите неведнъж питаха Фродо дали е написал книгата.

— Още не — отговаряше той. — Отивам си у дома да подредя записките.

Той обеща да засегне изумителните събития в Брее и по този начин да вмъкне нещичко интересно в книгата, която очевидно щеше да описва далечни и не чак толкова важни събития, станали „някъде на юг“.

После някакъв хлапак подвикна да изпеят нещо. Но при тия думи всички затихнаха, изгледаха го начумерено и той вече не посмя да се обади. Явно никой не желаеше отново да присъствува на загадъчни събития в Общата зала.