Властелинът на пръстените

Към края на следващия ден болката и тревогата отминаха и Фродо отново се развесели, сякаш бе забравил вчерашните страдания. По нататък пътешествието продължи без премеждия и дните полетяха един след друг; яздеха спокойно и често поспираха сред красивите гори, засияли с червени и жълти листа под есенното слънце. Накрая наближиха Бурния връх; свечеряваше се и мрачната сянка на хълма се разстилаше по пътя. Фродо помоли да побързат и без да поглежда към възвишението, препусна през сянката му с приведена глава и плътно пристегнат плащ. Тази нощ времето се промени и налетелият от Запад вятър донесе дъжд. Гръмко фучеше леден вихър и жълтите листа кръжаха като птици в небето. Когато се добраха до Кестенака, клоните вече бяха голи и тежка дъждовна завеса забулваше хълма Брее.

И тъй, в една бурна дъждовна вечер към края на октомври петимата пътници се изкачиха по стръмния път и стигнаха до Южната порта на Брее. Тя се оказа залостена; дъждът шибаше лицата им, ниски облаци прелитаха по тъмното небе и хобитите се оклюмаха, защото бяха очаквали по-сърдечен прием.

След дълго викане портиерът най-после излезе с тежка сопа в ръце. Той ги огледа със страх и подозрение, но когато видя, че е дошъл Гандалф, а спътниците му са хобити въпреки странните си одежди, лицето му просветля.

— Влизайте! — рече той, след като отключи портата. — Няма да ви разправям новините тук на студа, в такава дъждовна, злосторническа вечер. Но старият Пиволей несъмнено ще ви приеме в „Понито“ и там ще чуете каквото има за чуване.

— А сетне ти ще чуеш там какво сме казали, че и нещичко отгоре — разсмя се Гандалф. — Как е Хари? Портиерът се навъси.

— Замина си. Но най-добре питайте Пиволей. Лека нощ!

— Лека нощ и на теб! — отвърнаха те и минаха през портата. Едва сега забелязаха, че зад живия плет край пътя е построена дълга ниска барака и неколцина мъже са излезли да ги наблюдават иззад оградата. Когато наближиха къщата на Бил Папратак, видяха, че стоборът е потрошен, а прозорците изпочупени до един.

— Как мислиш, да не си го убил с оная ябълка, Сам? — обади се Пипин.

— Де такъв късмет, господин Пипин — отвърна Сам. — Но бих искал да знам какво се е случило с горкото пони. Все си мисля за него, за вълчия вой и прочие.

Най-после стигнаха до „Скокливото пони“ и поне отвън ханът изглеждаше непроменен; зад червените завеси на първия етаж блестяха светлини. Дръпнаха камбанката, Ноб открехна вратата и надникна навън. Като ги видя застанали в светлините на фенера, той нададе изненадан вик:

— Господин Мажирепей! Господарю! Те се върнаха!

— А, така ли? Сега ще ги науча — прогърмя гласът на Мажирепей и ханджията дотърча с тояга в ръка. Но като видя кои са, замръзна на място, а зловещата му гримаса се превърна в изумление и радост.

— Ноб, глупчо рошавоног! — провикна се той. — Не можеш ли да назовеш по име старите ни приятели? Защо ме плашиш в тия тежки времена? Добре, добре! И откъде идвате? Дума да няма, вече не чаках да ви видя пак, както тръгнахте из Пущинака с Бързоход, а ония Черни хора препуснаха по петите ви. Но от все сърце се радвам, че дойдохте, особено Гандалф. Влизайте! Влизайте! Същите стаи ли ще искате? Свободни са. Всъщност напоследък повечето стаи са свободни, няма да крия, пък и сами ще видите. Аз ще се постарая да уредя нещичко за вечеря час по-скоро, но напоследък съм зле с персонала. Хей, Ноб, тежка гемийо! Кажи на Боб! А, пак забравих, Боб си замина — напоследък вечер се прибира при своите. Е, отведи понитата на гостите в конюшнята, Ноб! А ти, Гандалф, несъмнено сам ще отведеш коня си. Чудесен жребец, казах го още щом го видях за пръв път. Е, влизайте! Чувствувайте се като у дома си!

Поне в приказките Мажирепей не се бе променил и продължаваше да се носи в центъра на върховна суматоха. Ала наоколо не се мяркаше жива душа и царуваше тишина; откъм Общата зала едва долитаха два-три приглушени гласа. А и погледнато по-отблизо, в светлината на двете свещи, които запали и понесе пред тях, лицето на ханджията изглеждаше сбръчкано и угрижено.

Той ги поведе по коридора към сепарето, където се бяха настанили в оная странна вечер преди повече от година; последваха го с лека тревога, защото бе ясно, че старият Пиволей се мъчи да прояви храброст преди някаква беда. Нещата се бяха изменили. Но хобитите мълчаха и изчакваха.

Както и предполагаха, след вечерята господин Мажирепей надникна в сепарето да види дали са доволни. И наистина бяха — поне в бирата и кухнята на „Понито“ не се забелязваха промени.

— Не бих дръзнал да ви поканя тази вечер в Общата зала — каза Мажирепей. — Сигурно сте уморени, пък и няма много гости. Но ако можете да ми посветите половин час преди лягане, бих бил щастлив да си поприказваме кротко, насаме.

— Тъкмо това бихме искали и ние — отвърна Гандалф. — Не сме уморени. Пътувахме, без да бързаме. Бяхме мокри, премръзнали и гладни, но ти се справи с тия несгоди. Хайде, сядай! И ако имаш малко пушилист, ще те благославяме во веки веков.