Властелинът на пръстените

Докато пътниците стояха в Брее, нищо не смути покоя им, но на следващото утро те станаха рано — времето още беше дъждовно и искаха до мръкнало да стигнат в Графството, а пътят бе дълъг. Цяло Брее бе наизлязло да ги види как ще отпътуват и народът бе по-весел, отколкото през цялата изминала година, а ония, които не бяха виждали странниците в пълно бойно снаряжение, сега ги зяпаха слисани: изумителен беше Гандалф с бялата си брада и искрящата наоколо светлина, сякаш синият му плащ беше облак, закрил слънцето, невероятни бяха четиримата хобити — същински рицари от полузабравените приказки, поели на дълъг път. Дори и ония, които се присмиваха на разказите за краля, взеха да си мислят, че може и да има нещо вярно в цялата работа.

— Е, на добър час и щастливо завръщане у дома! — каза господин Мажирепей. — Трябваше да ви предупредя, че и в Графството не всичко е наред, ако са верни слуховете, дето идват насам. Чудновати работи ставали там, тъй се говори. Но от дума на дума и взех, че забравих, пък и толкова грижи си имам. Ала ако ми простите дързостта, връщате се от пътешествието твърде изменени и ми приличате на хора, способни чевръсто да се справят с премеждията. Не се съмнявам, че завчас ще оправите всичко. На добър час! И наминавайте да се видим, много ще се радвам.

Пожелаха му всичко хубаво, препуснаха напред и като минаха през Западната порта, излязоха на пътя за Графството. Понито Бил отново беше с тях, натоварено с багаж както и преди, но изглеждаше съвсем доволно да припка до Сам.

— Чудя се за какво ли намекваше старият Пиволей — каза Фродо.

— Аз малко се досещам — мрачно каза Сам. — Онова, дето го видях в Огледалото: отсечени дървета и прочие, и бедният ми Старик прогонен от „Торбаланска“. По-рано трябваше да се прибера.

— А явно нещо не е наред и с Южната околия — добави Мери. — Никъде няма пушилист.

— Каквото и да е — обади се Пипин, — от Лото ще да е тръгнало — помнете ми думата.

— Почти позна, но не съвсем — каза Гандалф. — Забравяш Саруман. Той взе да се интересува от Графството още преди Мордор да ни открие.

— Е, нали ти си с нас — каза Мери, — тъй че бързичко ще оправим всичко.

— Засега съм с вас — отвърна Гандалф, — но скоро няма да ме има. Няма да дойда в Графството. Сами трябва да се оправяте, нали на това ви учихме. Още ли не разбирате? Моето време свърши — вече не ми е работа да поправям злините, нито дори да помагам на хората да се справят с тях. Колкото до вас, скъпи ми приятели, ще минете и без помощ. Вече сте пораснали. Да, пораснали сте наистина; сега сте сред великите и не се боя за никого от вас. А ако искате да знаете, скоро ще кривна настрани. Отивам да си поговоря надълго и широко с Том Бомбадил — да си поговоря тъй, както не ми се е случвало досега. Той е домошар, а аз съм като шило, дето в торба не стои. Но дните на скиталчество свършват и сега имаме какво да си кажем.

Скоро стигнаха до онова място на Източния път, където се бяха разделили с Бомбадил; с надежда очакваха да го видят как им маха с ръка, изправен там. Но от него нямаше и следа; на юг тежка мъгла обвиваше Могилните ридове и забулваше в далечината Старата гора.

Спряха и Фродо с копнеж се загледа на юг.

— От все сърце бих искал да видя отново стария юнак — каза той. — Питам се, как ли я кара?

— Добре както винаги, можеш да бъдеш сигурен — каза Гандалф. — Без тревога, а предполагам, и без особен интерес към всичко, което сме видели, освен може би посещението ни при ентите. Навярно по-късно ще имаш време да го видиш. Но на твое място бих побързал към дома, инак няма да се добера до Моста на Брендивин, преди да затворят портите.

— Ама там няма никакви порти — обади се Мери. — Поне на пътя няма и ти го знаеш много добре. Естествено, там е портата на Фуков край, обаче през нея ме пускат по всяко време.

— Искаш да кажеш, че по-рано не е имало — отвърна Гандалф. — Мисля, че сега ще намерите някоя и друга порта. И дори пред вратите на Фуков край може да имате повече неприятности, отколкото очаквате. Но ще се справите. Довиждане, скъпи приятели! Не се сбогувам, не още. Довиждане!

Той отклони Сенкогрив от пътя и едрият кон прескочи зеления насип; после Гандалф подвикна и жребецът полетя като северен вятър към Могилните ридове.

— Ето че останахме само четирима, както бяхме потеглили — каза Мери. — Един по един всички изостанаха от пътя. Сякаш съм сънувал и сега всичко бавно избледнява.

— А на мен ми се струва, че отново заспивам — каза Фродо.

ГЛАВА 8 ПРОЧИСТВАНЕТО НА ГРАФСТВОТО

По мръкнало, мокри и уморени, пътниците най-после стигнаха до Брендивин и откриха, че пътят е затворен. От двете страни на Моста имаше високи огради с остри шипове на върха, оттатък реката се виждаха няколко новопостроени къщи — двуетажни, с тесни правоъгълни прозорци без завески, зад които едва проблясваха мъждиви светлинки. Мрачни и крайно неподходящи за Графството постройки.