Властелинът на пръстените

Дружно викнаха и задумкаха по външната ограда, но отначало никой не се обади, после за тяхна изненада някой засвири с рог и светлинките в прозорците изгаснаха. От мрака долетя вик:

— Кой е? Махай се! Не можеш да влезеш. Не виждаш ли надписа: От залез до изгрев вход забранен!

— Разбира се, че не мога да видя надписа в тъмното — провикна се в отговор Сам. — И ако това значи, че хобити от Графството трябва да стоят под дъжда в такава нощ, ще направя тоя надпис на парчета, само да го намеря.

При тия думи изтрещя прозорец и от лявата къща се изсипа цяла тълпа хобити с фенери. Те отвориха отвъдната порта и неколцина минаха по моста. Видът на пътешествениците сякаш ги изплаши.

— Я ела насам! — каза Мери, който бе познал един от хобитите. — Засрами се, Хоб Пъдарсън, не ме ли помниш? Аз съм Мери Брендифук и бих искал да знам какви са тия работи и какво търси тук фуковчанин като теб? Нали пазеше нивите?

— Божичко! Ама това бил господин Мери, и само как се е въоръжил до зъби! — възкликна старият Хоб. — Разправяха, че сте умрели! Всички казват, че сте се изгубили в Старата гора. Радвам се да ви видя жив подир толкова премеждия!

— Щом е тъй, не ме зяпай през решетките, а отваряй портата!

— Съжалявам, господин Мери, но тъй ни е наредено.

— Кой ви е наредил?

— Началника от Торбодън.

— Началник? За господин Лото ли говориш? — запита Фродо.

— Сигурно, господин Торбинс, но сега трябва да казваме само Началника.

— Ваша си работа! — рече Фродо. — Е, поне се радвам, че е престанал да се нарича Торбинс. Но явно е крайно време нашият род да се заеме с него и да го тури на място.

Хобитите зад портата притихнаха.

— Не е хубаво да говорите тъй — обади се един от тях. — Някой ще вземе да му обади. А ако вдигате такъв шум, може да събудите Големия човек на Началника.

— Ще го събудим, и то тъй, че има да се чуди — заяви Мери. — Ако искате да кажете, че любимият ви Началник наема разбойници от пущинака, значи по-рано е трябвало да се върнем.

Той скочи от понито, забеляза надписа в светлината на фенерите, смъкна го и го метна през оградата. Хобитите отстъпиха без никакво намерение да отворят.

— Хайде, Пипин! — каза Мери. — Двама ще се справим. Мери и Пипин прескочиха портата и хобитите търтиха на бяг. Отново засвири рог. Вратата на голямата къща отдясно се очерта като светъл правоъгълник и на нея изникна едра фигура.

— Какви са тия работи? — изсумтя човекът и се приближи. — Незаконно влизане, а? Изчезвайте да не ви строша гадните вратлета! После той млъкна, защото бе зърнал блясъка на мечове.

— Бил Папратак — заяви Мери, — ако до десет секунди не отвориш тая порта, ще съжаляваш. Не се ли подчиниш, ще вдигна желязото срещу теб. А като отвориш портата, ще минеш през нея и вече никога няма да се връщаш. Ти си обесник и пладнешки разбойник.

Разтрепераният Бил Папратак се довлече до портата и я отключи.

— Дай ми ключа! — каза Мери.

Но негодникът запокити ключа по главата му и хукна към мрака. Тъкмо минаваше край понитата, едно от тях метна копита и го улучи в движение. Скимтейки, той изчезна в нощта и повече не чуха за него.

— Чиста работа, Бил — обади се Сам. Имаше предвид понито.

— Дотук с вашия Голям човек — каза Мери. — За Началника ще се погрижим по-късно. Междувременно трябва някъде да пренощуваме и тъй като изглежда, че сте съборили Мостовия хан, за да построите на негово място тия невзрачни къщурки, ще трябва да ни приютите.

— Съжалявам, господин Мери — каза Хоб, — но не е разрешено.

— Кое не е разрешено?

— Да се приемат външни лица, да се разхищава храна и прочие.

— Ама какво става тука? — възкликна Мери. — Реколтата ли е била лоша или що? Мислех, че това лято сте имали добра жътва.

— Е, не, реколтата си я биваше — каза Хоб. — Добре се запасихме с храна, но не сме наясно какво става с нея. Чини ми се, че всичко идва от тия „събирачи“ и „изравнители“, дето обикалят, броят, мерят и прибират всичко в общите складове. Събирането комай е повече от изравняването и каквото вземат, рядко се появява пак.

— О, зарежи ги тия! — рече Пипин и се прозина. — Тая вечер съм уморен и не ми се слушат глупости. Имаме запаси в раниците. Само ни дайте стая да си легнем. И на по-лоши места съм бил.

Хобитите край портата все още изглеждаха смутени — явно бяха нарушени някакви правила, но не смееха да възразяват на четирима опитни пътешественици, въоръжени до зъби, при това двама от тях изглеждаха необичайно едри и силни. Фродо нареди отново да заключат портата. Имаше известен смисъл да пазят моста, щом наоколо още се навъртаха злосторници. После четиримата другари влязоха в хобитовата караулка и се настаниха както можеха. Къщата беше гола и грозна, с мизерна каминка, в която не можеше да се разпали хубав огън. В горните стаи имаше корави нарове, а по стените висяха заповеди и списъци на Правилата. Пипин ги накъса на парчета. Нямаше бира и храната беше съвсем недостатъчна, но щедро разделените запаси на пътешествениците осигуриха хубава вечеря за всички, а Пипин наруши и Правило 4, като хвърли в камината почти цялата дневна норма от дърва.